Читать «Отпор» онлайн - страница 149

Деймън ме вдигна и аз обвих крака около него. И за миг не спря да ме целува, а когато се озовах на леглото, бях останала без дъх от хиляди желания.

— Колко минути остават? — попита той, докато сваляше джинсите си.

Усмихнах се. Той легна върху мен, краищата на косата му докоснаха лицето ми.

— Съвсем забравих за времето.

— Уха. Толкова скоро? — измърмори той. Подхвана ме и ме повдигна така, че телата ни се сляха. — Направо съм възхитен от себе си.

Разсмях се, а той улови смеха ми с целувка, а след това… не остана място за смях. Целуна ме по челото, сетне се спусна надолу, и още надолу, където остана. Изгубих представа за времето.

Изпъна тяло и слабините ни се срещнаха, цялата треперех.

— Господи, Кити… обичам те.

Никога нямаше да се уморя да слушам тези думи или да изпитвам силата на любовта му. Прегърнах го, обсипах с целувки бузите, устните му, а когато избухна, разпадайки се на парченца, аз го последвах.

Не спря да се движи, а аз потъвах в безброй усещания. Отворих очи, той се сгуши в шията ми и ярката му светлина затанцува по тавана.

Той надигна глава и ме целуна по мокрото чело, усмихнах се лениво. Бях щастлива и отново се влюбих в него. Деймън се претърколи на една страна и ме притегли до себе си. Облегнах глава на гърдите му и се заслушах в бързия ритъм на сърцето му, което, както винаги, биеше в синхрон с моето.

По някое време Деймън надникна през рамо и тихо изруга.

— Имаме десет минути, преди да дойдат.

— Леле! — Стрелнах се нагоре и се ударих в гърдите му. Той се засмя. Измъкнах се от леглото.

— Къде отиваш?

— Трябва да си взема душ. — Вързах косата си на опашка, а сетне я увих високо на главата си. Заобиколих леглото и го погледнах.

Очите му бяха приковани далече под лицето ми.

— Не ти трябва душ.

— Трябва ми! — Отворих вратата на банята. — Мириша на… на теб!

Чаровният смях на Деймън ме последва под душа, по-бързо не се бях къпала никога, което беше странно, защото той също се пъхна в банята и се къпеше като… мъж. Малко сапун тук. Малко сапун там. И толкова.

Мразех момчетата.

Остана ми време да грабна торбата за подаръци от импровизираната ми библиотека и да изтичам долу, преди на вратата да се позвъни.

Деймън ме настигна и хвана дръжката. Аз оставих подаръка на дивана, а той ми хвърли поглед.

— Още миришеш на мен.

Зяпнах.

Отвори широко вратата. Извиках и се втурнах на горния етаж. Бях сигурна, че изглеждам странно, защото гостите ни стояха на прага и ме гледаха учудени.

И, разбира се, мутантът Арчър веднага се вмъкна в мислите ми. А в аметистовите му очи блесна весело пламъче.

— Може би. — Той изрече думата протяжно и аз присвих очи.

— Трябва да престанеш с това. — Ди мина край него, а гъстата й, къдрава коса се развя като лъскава пелерина. — Знаете ли какво направи вчера?

— Изобщо не искам да знам — измърмори Деймън.

— Разбира се — услужливо рече Арчър.

— Отлично.

— Ходихме в „Олив Гардън“ и между другото много ти благодаря, че си му разказала за дългите франзели. Вечеряхме десет пъти в този ресторант и скоро ще замириша на чесън — продължи Ди, тръсна се на фотьойла и потропа с крака по пода.