Читать «Отпор» онлайн - страница 148

Сега, когато извънземните излязоха от дупките си, и след всички ужасни неща, които луксианците сториха на хората, те не бяха… добре приети в обществото. Всеки ден по новините съобщаваха за нападение срещу заподозрян луксианец или колония. Много невинни от тяхната раса пострадаха през последните месеци, а някои… бяха убити само заради това, че са луксианци.

А беше страшно да знаеш, че някой, когото виждаш постоянно и смяташ за добър и нормален човек, може да те предаде, щом научи, че си различен. Молех се хората никога да не научат как ни действат ониксът и диамантът, или дори тейзърът.

Дните не минаваха винаги лесно, понякога бъдещето изглеждаше несигурно, но в живота невинаги всичко се нарежда като на кино.

Прокарах пръсти по шарените листчета, които се подаваха от списанията и отбелязваха страниците с роклите, украсата и тортите, които ми харесваха.

Деймън не беше много по подготовките, макар че идеята за сватбата беше негова, но когато се случеше да взема някое от дебелите списания, не протестираше и не се оплакваше, докато го прелиствах.

Беше обаче запленен от колекцията с колани за жартиери.

Когато вдигнах очи, той ме гледаше настойчиво по своя всепоглъщащ начин, който ме караше да се чувствам гола пред него.

По тялото ми се разля топлина. Прехапах устни и хвърлих поглед към часовника.

— Имаме време — рече той с дрезгав глас.

Сърцето ми подскочи.

— За какво?

— Ами… Не се прави на свенлива. — Дойде до мен и в стомаха ми запърхаха пеперуди. — Знам какво си мислиш.

— Недей. — Отстъпих назад и забих пети в килима.

— Ти недей — измърмори той и се подсмихна.

— Поддаваш се на емоционалното си его и неосъществимите си мечти.

— Така ли било? — вдигна той черните си вежди.

Едва се сдържах да не се засмея, кимнах и отново хвърлих поглед към часовника. Имахме предостатъчно време. Свих рамене.

В очите му пламна желание, то насити зеленото на очите му. У мен сякаш се възпламени фойерверк.

— Нещата не стоят така.

— Все едно.

Деймън застана пред мен. Развиках се, защото все още не можех да свикна с някои неща, но той засмука устата ми в изгаряща целувка, от която коленете ми омекнаха.

— Дай ми десет минути — рече той с пресипнал глас.

— Какво стана с предишните десет?

Деймън се засмя. После хвана ризата ми и я измъкна през главата ми.

— Онова, което съм намислил, ще отнеме малко повече време.

Беше удивително сръчен, успя да ме съблече за нула време. Преди да се опомня, стоях пред него гола.

Деймън отстъпи назад, сякаш се възхищаваше на съвършено изработено изделие.

— Ако не съм ти казвал… — Той се загледа в гърдите ми и аз усетих почти физическо докосване. — Желая те. Винаги ще те желая.

— Винаги? — прошепнах аз.

Направи крачка напред, обгърна ръцете ми, приведе глава и ме целуна леко по бузата.

— Винаги.

Гърдите ми се повдигнаха, докато се взирах в неговите. Чувството ме разтърси. Той простена и сърцето ми полудя. Целуна ме отново, плъзна ръце надолу и ме хвана за кръста. Потреперих. С това темпо не вярвах да му трябват и две минути.