Читать «Отпор» онлайн - страница 152

След секунда малкото вързопче се озова в ръцете ми, а големите му лилави очи ме гледаха в упор. Най-сериозно взех да се моля да не чете мислите ми. Защото се тревожех да не я изпусна.

Повдигнах малката Ашли до гърдите си и тя мигом стисна два от пръстите ми. Силно.

— Уха. Здраво стиска.

— Доста е силна. — Доусън се настани до Бет на дивана. — Онзи ден хвърли мечето си от хола право в кухнята.

— Майчице — измърмори Арчър.

— Може би ще обича да играе софтбол — рече Ди.

Бет се засмя звънливо и изненадващо безгрижно.

— Ако събере още малко сила, боя се, че ще хвърли нещо през стената.

— Това ще бъде малко опасно — рекох на Ашли, а тя се ухили в отговор. Погледна над рамото ми и аз усетих, че Деймън се приближава. Тя го изучаваше с любопитство. — Май не те харесва.

— Мен всички ме харесват — засмя се той.

Арчър изсумтя.

Деймън ме целуна по бузата и обви ръцете си около кръста ми. Ашли протегна ръчичка и допря топчестите си пръстчета до брадата му. Както винаги, бе очарована, че го докосва по лицето.

Може би някой ден щях да гушкам така и нашето дете. Кой знае? Но дотогава имаше много, много време, десетки години, а може би този ден никога нямаше да дойде. Мисълта за дете беше чужда и на двама ни и ние предпочитахме да живеем сами. Деймън се притисна до мен и аз знаех, че каквото и да стане, ще бъдем щастливи. Тайно се надявах третият член на семейството да бъде коте или куче. Бебетата се нуждаеха от много повече грижи.

Ашли отново ме погледна. Аз й загуках, усмихнах й се и тя разтвори устни, а тъмните й зеници просветнаха и станаха бели.

— Ашли е специална — каза Деймън.

И още как.

— Но ти си още по-специална — прошепна той в ухото ми.

Вдигнах глава и огледах приятелите си. Ди. Арчър. Доусън, Бет. А накрая срещнах грейналите в бяло очи на Ашли. Вече не докосваше лицето на Деймън и бе облегнала главичка на рамото ми.

Ди и Бет заговориха за сватбата — моята сватба — и за цветовете, на които се надяваха да се спра. Мисля, че Ди искаше розово. Арчър и Доусън май се отегчаваха и като че бяха объркани от целия разговор. Усмивката не слизаше от лицето ми.

Няма значение какви трудности ще ни поднесе бъдещето, тук беше моето семейство и аз бях готова на всичко, за да го защитя, нищо че един от членовете му още носеше памперси.

Някой почука на вратата и ме изтръгна от мислите ми. Спрях поглед на Арчър, който се хилеше като кръгъл идиот.

— Кой ли може да е? — почуди се Деймън. — Всички сме тук.

Доусън стана.

— Нямам представа. Отивам да видя.

Продължавах да гледам към Арчър и стомахът ми се обърна. Той ли е?

Арчър едва се сдържа да не прихне.

Затаих дъх и Доусън се върна в стаята. Зад него вървеше този, когото не бяхме виждали, откакто напуснахме Монтана.

Люк влезе със спокойна и плавна походка. Господи, беше станал още по-висок!

— Как смеете да не ме поканите?

Засмях се и едва не хукнах да го прегърна, заради всичко, което бе сторил за нас. Но не го направих, защото Люк не си падаше по прегръдките.