Читать «Отписаният» онлайн - страница 33

— Ходи ли в хотела? — попита Меркулов.

— Още не. Там работи дежурният следовател и момчетата на Грязнов. Обещах да отида за окончателния оглед.

— И с ръката на майстор да направиш заключителния щрих. — Костя кимна, като продължаваше да записва нещо. — Отклоняваш се от предписанията на процесуалния закон: следователят трябва да прави оглед на местопроизшествието по своето дело.

— Тук си прав. Но какво пишеш през цялото време? — поинтересувах се аз. — Паметта ти ли изневерява?

— Да отидем заедно. — Той най-сетне вдигна глава от писанията си. — Ще ти помогна да разговаряш с хората от „кантората“. „Големият брат“ непременно ще си напъха носа в това дело.

След половин час вече влизахме в хотел „Мир“. Грязнов вече бе там. Спореше с угрижен вид с някакъв широкоплещест цивилен. Сигурно от службата за охрана на президента. Сигурно са доловили тенденцията — първо убиват прессекретарите, а после ще се окаже заплашен охраняваният обект.

— Никой от персонала не е видял нищо, не е чул нищо — рече Слава Грязнов, след като Меркулов се представи на присъстващите. Всъщност той беше с генералска униформа на държавен съветник от правосъдието втори клас. От километър се виждаше, че е важна птица!

— Покажи ми ги — помолих Слава. — Може ли да поговорим някъде, без присъстващите да си пъхат дългите носове в работата ни?

— Александър Борисович Турецки — обяви Костя тържествено и едновременно с това ме представи в отговор на недоумението на представителите на „кантората“, предизвикано от моята наглост.

— Същият, да, да, не грешите…

Момчетата от Федералната служба за сигурност на свой ред се представиха с имената и длъжностите си.

Повече не възникваха въпроси. Макар и с неудоволствие момчетата от „Лубянка“ предадоха в ръцете ми пиколото, дежурил вечерта, а също и дежурните от петия етаж нагоре. Въпреки че според мен спокойно да са могли да стрелят и от втория.

— Ами портиерът, който е бил на вратата същия ден? — попитах аз.

— Болен е — отговори една от дежурните. — Пази стаята с температура.

— Тогава и вие не ми трябвате — рекох аз. — Ще ви разпита моят помощник Фрязин. Разбира се, не се съмнявам, че нищо не сте видели… Нали по това време вървят серийните филми? А убийците не ги гледат. Професията им пречи. А вие — аз посочих портиера, вече възрастен човек, запазил стойката и достойнството си в цялото си изражение, — вие ми трябвате. Ще ви разпитам лично. Почакайте ме там — и посочих към асансьора. — И към вас ще имам един-два въпроса — обърнах се към старшия от „момчетата“, генерал-майор Черкасов.

Той мълчаливо посочи към вратата зад дежурния администратор, където хората от „Лубянка“ бяха разгърнали своя временен щаб.

В неголямата стая седяха младежи с цивилни костюми. Посрещнаха ме доста дружелюбно.

— Престъпникът е стрелял, когато е било достатъчно тъмно — казах аз. — Според вас използвал ли е инфрачервен мерник? Защо питам — според мен той е нещо много обемисто, за да остане незабелязан, когато го носи в асансьора или по стълбите.