Читать «Отписаният» онлайн - страница 238

Изобщо какво става с всички нас? Без бутилка не можеш да разбереш.

В този момент в кабинета надникна Лара.

— Може ли да прибирам? — попита и посочи чаените чаши.

— По-добре се присъединявай към нас — поканих я аз. — Много навреме идваш.

— Така ли? — Тя седна на края на креслото, в което току-що бе седяла друга красавица. — Колко интересно… Ще ми налеете ли? — Тя подложи чашката, която извади от бюрото ми. Пак демонстрира особените ни отношения. Наблюдавахме я мълчаливо.

— Ние тук малко сме се разчувствали, отпуснахме се…

— Ами как! — засмя се тя. — Такава жена! Сигурно в нейно присъствие изведнъж сте забравили всичко.

Смехът й бе неестествен, напрегнат. Тя изпи коняка и ни кимна.

— Забрави да се чукнеш с нас — казах аз, като я гледах в упор.

Нима ме е предала? Помислих, че няма да се успокоя, докато не разбера именно сега.

— А за какво пихме? — попита тя. Слава разбра, че нещо става с мен, и ме побутна с лакът. Но вече не можеше да ме спре.

— Значи ходиш да тропаш за мен? — попитах аз.

От нея не ставаше актриса! Никаква издръжливост. Това не ти е Светлова. Всичко, което можеше Лара, бе да отвори широко зелените си, малко кривогледи очи, които така обичах. Гримасата й веднага я издаде.

— Саша… — прошепна Костя и направи опит да стане.

Лара сякаш го изпревари — скочи отривисто от мястото си.

— Седи там! — викнах и не беше ясно за кого се отнася. Във всеки случай и двамата седнаха — и моят началник, и подчинената ми.

— За това ли ме извика? — попита Лара.

— Току-що на това място седеше друга жена — казах аз. — Развела се е с мъжа си, сменила е неговата фамилия, него го издирват като престъпник. Но тя не го предава. Разбираш ли? Нека ме осъдят моите другари… — аз кимнах поред към Костя, после към Слава. — Понеже постъпвам сега непрофесионално въпреки нашата уговорка, но все едно ще те попитам. Защото това вече става непоносимо: на кого каза, че документите на загиналата Женя Клеймьонова са при нас? На кого?

Така ударих с юмрук по бюрото, че чашките подскочиха. С Лара сме имали най-различни разправии, неведнъж съм й крещял и удрял с юмрук, а тя ми е отговаряла: на жена си крещи! И аз млъквах, осъзнавайки правотата й. Но сега тя мълчеше. Само ме гледаше изплашено и жално. И в прекрасните й очи имаше сълзи, и устните й, целувани някога от мен, трепереха бързо, бързо.

Разбира се, рискувах, като й вземах страха. Много рискувах. От къде на къде съм решил, че тя е показала документите на някого? Може да е чула за тях, а може и да не е чула. Едва ли е виждала тези документи, макар че досега бяха у Володя Фрязин. И сега ще свие рамене и тихо и обидено ще каже: на никого! На никого и никога не съм говорила за тях.

Но неслучайно твърдят, че рискът е благородно нещо.

— Ти сам си виновен, че така се случи — заплака Лара.

Това бе признание. Лично аз не очаквах такава развръзка.

Значи е истина, а дълбоко в душата си се надявах, че греша.

— Аз? Аз ли съм виновен? — изглежда, моето учудване бе прекалено.

Слава въздъхна високо. Костя барабанеше нервно с пръсти по бюрото. Ето сега ще станат и ще си отидат, помислих аз. Защо им е този спектакъл?