Читать «Отписаният» онлайн - страница 18

Право в десетката. Май ще го взема при мен, в следствената група.

— Не помня… — сведе очи Дмитро.

Микола мълчеше, забил поглед в пода. Дори ми се прииска да им помогна. Ще пропаднат далеч от отечеството сред враговете руснаци.

Володя пак ме разбра от половин поглед.

— Къде продават? — попита той.

— В Лужники, нали казах вече — навъсено и обидено отвърна Дмитро.

Не помнех да е казвал такова нещо, но реших да си замълча.

— Ако ви ги намерим… — започна Володя, като гледаше изпитателно момчетата. — Ще ни помогнете ли?

— За какво? — Микола сложи ръце на гърдите си.

— Ще помогнем, ще помогнем — побърза да кимне Дмитро.

— Разбрахме се — заключих аз.

Естествено, имаше риск, ако говорим за изгубеното време, което все не достига. А излиза, че тези момчета са стояли тук цяла седмица, пиянствали са, отпивали са си. Дали им е било до убийците? Какво са могли да видят? Това, което и другите жители на кооперацията. Сега разбрах защо могат да ни потрябват.

Утре-вдругиден ще си тръгнат. А живеещите тук ще останат. Затова ще бъдат предпазливи, дори да знаят нещо. А тези от какво да се страхуват?

7.

Преди да стигнем в Лужники, трябваше да преодоляваме натовареното движение, да заобикаляме, а там не намерихме веднага будките, които търсехме.

Днес там продаваха някакви смугли тъмнокоси мъже. Какво значи „някакви“? Сигурно са от Баку, те са задружен народ. Няма да пуснат външен човек в своята „коза ностра“. Засега вярват на хохлушките.

Погледнах пребледнелите лица на момчетата. По-точно — сивите им лица. Да пият толкова и да се занимават дявол знае с какво, вместо да откарат стоката вкъщи…

Отидох до будките, показах си удостоверението. Посрещнаха ме спокойно. В очите на немлад азербайджанец се четеше само: колко? И дори нетърпение: писна ми от вас! Толкова много ченгета се мотаят наоколо. Трябва на всеки да бутнеш. Ония поне ги познава, знае на кого колко. А нас ни вижда за първи път.

— При вас са работели Океана и Люся — започнах аз, — къде са сега?

Отначало въздъхна облекчено, после извъртя една къдрава псувня.

— И вие ли ги търсите? — попита той, като си пое дъх. — Избягаха, кучките! Затуй съм застъпил да продавам! Това сега младеж ли е, я ми кажи?

Говореше почти без акцент, само като псуваше, акцентът се усилваше.

— Какво са направили? — попитах аз. — Избягали. Само това ли?

— Как „само това“? Защо „само това“? — Моята недосетливост го възмути. — Отмъкнаха стока, пари! Работиха до полунощ, звънят ми: чичо Рустам, утре да ни платиш…

— Кога стана това? — попита Володя. — Не помните ли в кой ден от седмицата?

— Застъпиха в сряда, а в четвъртък бяха духнали — отвърна чичо Рустам.

Всичко съвпадаше. Момичетата изчезват, след като ограбват всички присъстващи без мен и Володя.

— Ама шантонерки, а! — повтори любимата си думичка Дмитро.

— А знаеш ли къде живеят? — попита тихо Володя.

— Откъде да знам? Обаче ще ги открия вдън земята да са! — и той сви юмруците си.

Като гледахме решителността му, не се съмнявахме. Но защо да се задълбаваме? Още като приближавахме тези самотни будки, забелязах, че в съседните също лъщят кръглите муцунки на подобни момичета. Не е възможно да не знаят нищо!