Читать «Отписаният» онлайн - страница 19

— Стойте тук — казах на Володя и чичо Рустам.

Избрах най-миловидната и замислена госпожица, в която нямаше и най-малък признак на поквареност. Такива още гледат мъжете като потенциални поклонници. Поисках й бутилка водка, повъртях я в ръце. Правена е в някое мазе. Не по-далеч от съседния квартал.

— Ей, какво толкова разглеждате? — напевно се обади тя. — Всички вземат и идват да повторят.

Не се съмнявах. Не съм виждал по-евтина водка.

— Имаш ли лиценз? — поинтересувах се аз. — И сертификат?

Тя машинално погледна кокетливо.

— Такъв виден мъж, а не вярва…

Показах й картата си. Засега „Главна прокуратура на Руската федерация“ действа безотказно.

Очичките й се закръглиха, а личицето — тъкмо обратното — източи се. Аха да заплаче. Или да повика чичо Рустам.

— Ами паспорт имаш ли? Разрешение да живееш в Москва?

Сигурно е просрочено. Но аз не се интересувах от това.

— Ах, по-добре вземете безплатно… — изхлипа тя. — А кой ви каза?

— Подкуп на длъжностно лице! — подсвирнах аз. — По-точно — опит за подкуп. Е?

Тя мълчеше.

— Помниш ли Океана и Люся? — попитах полугласно, като реших, че е готова да даде правдиви показания. — Нали продавахте заедно?

— Те ли ви казаха? — устицата й се поотвори от собствената догадка, не подозираше, че съм я провокирал.

И на мен ми беше противно. Наклепах другарките й. Още не е факт, че са крадли. Но съм свикнал да работя оперативно, по горещите следи. И в дадения случай следите не са напълно изстинали.

— Пикли! — рече тя възмутено.

— Те са окрали чичо Рустам! — налях масло в разпалващия се огън на възмущението й. И номерът мина.

— Подлюки! — изтърси на украински. — А изглеждаха такива честни и порядъчни.

— Трябва да ги намерим — казах сурово. — Къде живеят?

— Ох, забравих, някъде на „Садовое колцо“…

— Адреса, имаш ли домашния адрес? — продължавах да питам и да разглеждам бутилката.

— Не са ми го давали… — Тя сви пълните си рамене. — Тук има нейни землячки, працуют… работят — поправи се тя и страхливо ме погледна. Значи и предишните милиционери са искали да се говори на руски. Интересно, какво ли са искали още?

— Върви го намери! — заповядах аз. — Аз ще те почакам тук. Нито дума за мен! Разбра ли? Иначе ще изпратя бутилката за експертиза, а теб по етапния ред — към родината. И ще ти сложа печат в паспорта, че вече няма да можеш да припариш насам.

Сам на себе си бях противен. Плашех наивната, още чиста девойка. Намерих кого…

Тя кимна с готовност и изхвърча от будката.

— Поне заключи! — извиках след нея.

Тя се върна, заключи с треперещи ръце вратата, като ми се усмихваше благодарно и същевременно изплашено. И затича между сергиите.

Погледнах тъжно след нея. С какво трябва да се занимавам! И аз, и тя. Винаги мога да се самосъжаля. Стигнал съм дотам, че сплашвам младите момичета. Но на нея сега й е времето да пее песни, да прави вареники4 с вишни, да се разхожда с младите парубки5 край езерото.

След пет минути дотича запъхтяна. Подаде ми парченце амбалажна хартия с ръбести краища, на което набързо бе написан адрес: Хмелницка област и така нататък.