Читать «Отписаният» онлайн - страница 16

Най-после вратата се отвори. Момичетата — Люда и Света — бяха там.

— Ах, господин Турецки! — Люда се хвана за главата. — Нас ли търсите? Казвахме им, ама те: нищо, нищо, ще почакате, всичко ще ви разкажем и покажем. И не ни пускат. Представяте ли си?

„Те“ бяха двама юнаци от Киев, пристигнали при руснаците по бизнес. Красиви момчета, направо да ореш с тях из родните простори при липсата на бензин.

Повъртях със суров вид паспортите им в ръцете си. Женени и двамата. С по две деца, момченца. Подвизават се из столицата на бившата колонизаторска империя.

— Слушам, слушам — казах аз, без да връщам паспортите. — Нали сте искали да кажете нещо на сътрудничките от Главна прокуратура. Или сте решили просто да ги задържите насила? Да ви кажа ли кой член от Наказателния кодекс ви лови за подобно деяние?

Двамата се спогледаха.

— Какво да разказваме? — плахо попита Микола, по-младият, като се изчерви.

— Откога живеете тук? — попита Володя. — От коя дата?

Нормален въпрос. Да видим какво ще отговорят.

— Ами от една седмица… — Те се спогледаха. Акцентът, с който започнаха в началото, сега нещо изчезна. Сигурно от страх.

— По-точно — заповядах строго аз. — От коя дата?

— От понеделник? — Те се спогледаха. — Май тогава. Наистина, пристигнахме през деня.

А банкерът е убит вечерта. Впрочем те не приличат на поръчкови убийци. Не им стига барута за такова нещо. И устните им треперят. Особено на Микола.

Не се страхува, а се смущава. Има разлика, каквото и да казваш.

— Същата вечер от вашата кооперация е застрелян човек — рече Володя. — Чухте ли нещо?

Пак точен въпрос. Напредваме. Колкото й да се споглеждат, ще ги издаде погрешният отговор. Който реши да излъже, ще се изплаши, че приятелят му ще отговори по друг начин. Сега да можем да ги разделим в отделни кабинети.

Володя ме разбра. Кимна и хвана за лакътя Дмитро, заведе го в кухнята. На мен се падна Микола, по-крехкият.

Едно дърво оттук да го въртиш, оттам — трудно се цепи. А друго пък е готово от първия удар. Микола ми се стори от втория тип.

— Чу ли въпроса? — попитах и го приближих.

Нека се опита да излъже, щом не разбира с кого си има работа.

— Ами нищо не знам — наведе очи младежът. — Ходихме в Лужники за стока. Докато я купим, докато преброим и занесем на багаж…

— На коя гара? — попитах веднага.

— На Киевската, на коя… — измърмори той.

— Стой тук! — заповядах. — А вие гледайте да не избяга! — наредих на практикантките Света и Люда. И тръгнах към кухнята.

— Е, как е? — попитах Володя. — Призна ли си всичко, или само за дреболиите?

И му намигнах. Схватливо момче. С времето ще стане добър следовател, ако не избяга заради заплатата, която му стига само да отиде до работата си.

— Вие къде бяхте в понеделник вечерта? — попитах аз.

— Кой, аз ли? — не разбра Дмитро.

Сигурно възприе моето „вие“ като местоимение в множествено число, нищо повече. Значи още не е бил разпитван в следствените органи.

А може и да се преструва. Или иска да печели време.

— Не аз, естествено — измърморих на свой ред.