Читать «Отписаният» онлайн - страница 119

Точно тогава в караулното дотича същото „момиче“ с рокля на Кармен и пред очите на шашнатите от изненада арестувани се хвърли на врата на младия лейтенант.

— Пашенка, скъпичък, ако знаеш какъв успех! В Москва няма да преживея нищо подобно!

Павел не знаеше как да се държи. Войниците видяха това. Помещението на началника на караула бе пълно с външни хора.

А ето че напук небръснатите поклонници се размърдаха и отнякъде направо от въздуха се появи бутилка коняк.

— Вай, какъв успех, слушай! Трябва да полеем, да?

Холин, като се възползва от суматохата, даде знак на дежурните си и изчезна от караулното помещение.

В това време Павел хвана за гърлото бутилката и я изхвърли през прозореца. Всички затихнаха, чу се само звън от счупено стъкло.

— Къде се намирате? — попита страховито той. — Какво си позволявате?

В отговор — тишина.

— Павлик, да беше им простил… — тихо помоли Ала мъжа си, като го гледаше нежно в очите. — Все пак първите ми поклонници…

Павел се огледа все така намръщен. Къде е този Холин? Избяга и му тръсна тия кавказци.

— Харламов! — Тягунов извика разводача си. — Изведи ги от караулното помещение, заведи ги до вратата и повече да не съм ги видял! Поклонници…

— Ох, благодаря, драги! — Руслан притисна ръка до гърдите си. — Век ще те помним.

Павел почака да ги изведат.

— Щом имаш такъв успех, може би е по-добре да останеш? — попита жена си. — И такива поклонници… — Кимна към вратата. — И сам мога да отлетя за Москва.

Тя седна на миндера. Погледна се в огледалото.

— Уф, как се изморих. Искаш да се отървеш от мен, Павел Генадиевич? Не! Няма да дочакаш. Където ти, там и аз. Какво ми обеща, когато ми поиска ръката?

— Именно обещах — усмихна се той и я привлече към себе си. — Но не съм молил.

— Може ли да остана тук при теб? — жално попита тя и го погледна в очите. — Моля ти се! Само днес. Никой няма да разбере.

— Но нали аз знам — поклати отрицателно глава той.

— Все ми е тая кой какво ще каже! Утре няма да сме тук. И всички ще забравят за нас. Знам, че не е редно. Че си ми толкова дисциплиниран. Но само веднъж! Не те моля заради себе си. По-точно не само заради себе си. И заради теб също.

Павел стана рязко, отвори вратата, та от нея отскочиха всички, които в този час бодърстваха.

— Така. Защо не сте по местата си? — попита Павел. — Смолянин! Я прочети на твоята смяна устава на караулната служба.

Хлопна вратата и мрачно погледна жена си.

— Пак ли? Пак ли си се забъркала в нещо? Пак ли с твоите халосии?

— Моля ти се! Ще легна на пода, няма да ти преча.

Той като че ли разбра нещо. Тръсна недоволно глава.

— Ще легнеш тук! — и посочи миндера. — А аз на пода. И до сутринта да не се чуваш и да не се виждаш. Ясно ли е?

Ала кимна, като гледаше с трепет страшния си мъж. После се усмихна и го прегърна през врата. Външно е така строг. После му минава. Въздъхна: какво да се прави, като не можеш да си позволиш да се любиш с жена си, докато изпълняваш бойната задача. И започна да се приготвя. Павел гледаше внимателно Ала. Тук има нещо нередно. Дотича, сякаш я гонеха. Дори не се е преоблякла. А на сутринта заминават. Куфарите бяха стегнати, но вместо да спи тук, в караулката, и да слуша хъркането зад стената, не беше ли по-добре да остане вкъщи?