Читать «Отписаният» онлайн - страница 116

Обиди ли се, какво стана? Телефонът винаги издава интонацията и настроението. Сигурно съм му се сторил възбуден, нетърпелив и непреклонен. На вратата се показа Лара.

— Ще ходиш ли някъде днес? — попита тя.

— Ще ходя — въздъхнах.

Сега ще трябва да се отчитам и пред тази инстанция. После за моята културна проява интуитивно ще научи жена ми. Няма да задава въпроси. Ще поставя домашни задачи. Да отида в аптеката, в магазина, да купя два хляба и нещо за чая…

— Влез и затвори вратата — казах на Лара. — От тази страна, от тази.

Прегърнах я през раменете. Съвсем колегиално. Макар да не съм против да бъде по друг начин. А и тя примижа в очакване.

— Налага се, разбери. Някой друг път. След като хвана този снайперист, да го вземат дяволите, ще отидем някъде.

— И на жена си ли казваш същото? — Тя се отдръпна. — Само не лъжи!

— Защо да лъжа? — свих рамене. — Уви, моят арсенал от лъжи е много малък. Не мога да измисля нищо ново. Така че ми помогни да го намеря по-бързо.

— Днес е петък, а още никого не е гръмнал — въздъхна тя, — а ние се лутаме като слепи котета.

Засмях се: секретарката се чувства пълноценен член на моята група.

Звънна се. Сигурно е жена ми.

— Вдигни и кажи, че съм на съвещание при главния — наредих на Лара. — Това е наполовина вярно. Трябва да съм там.

— Здравейте! — поздрави Лара с радостен глас. — Познах ви. Какво говорите, какво говорите… Александър Борисович помоли да ви предам, че ще закъснее. Но непременно ще ви позвъни. Така ли мислите? Сигурна ли сте? Не знам, не знам. Според мен той не е такъв човек. Какво говорите! Ах, честито! Не питам на колко става, но я поздравявам от все сърце. Ами, той всичко помни. Питаше всички наред какво да купи на дъщеря си, че днес е рожденичка. Обаче го завъртя шайбата, нали знаете.

Слушах бърборенето и се чувствах последната свиня. Да забравя рождения ден на дъщеря си! И какво да правя сега? Да грабна слушалката и да ревна, че не е така и всеки момент ще се прибера?

Лара затвори. Погледна ме внимателно.

— Коя е тя? Така попита жена ви, Александър Борисович, а на мен ми остава само да се присъединя към въпроса й. Коя е? Познавам ли я? Заради някаква си фуста, извинете, да забравите собствената си дъщеря? — Гласът й потрепери.

— Нищо не съм забравил. И не възнамерявам да се отчитам пред теб.

— Ами да, коя съм аз! — изхлипа тя. — Мислех, че сте друг, че не сте като всички! Заради вас живея в лъжа, непрекъснато се преструвам, отказвам на толкова достойни младежи, мои връстници… Заради какво и кого?

Приготвях се мълчаливо. Да й покажа ли вратата? Да я утеша както винаги, като я прегърна? Да заключа вратата, както вече се е случвало, когато ми правеше истерики? Не е лошо. Само че нямам време.

Имам важна среща. Професионална работа. А за днес това е най-важното. Дори по-важно от рождения ден на дъщеря ми. Която, надявам се, ще ми прости. А някога ще ме разбере.

Пак така мълчаливо отворих вратата на кабинета, а когато Лара мина покрай мен и въздъхна, лекичко я прегърнах, но тя веднага ме отблъсна. Може така да е по-добре.