Читать «Отписаният» онлайн - страница 114

Тя тракна подноса на бюрото и излезе от кабинета, без да се оглежда.

Аз се поклоних и излязох през другата врата. Като слизах надолу, изведнъж помислих, че днес Саврански почти не присвиваше очите си, докато ме гледаше.

Сигурно още миналия път е успял да разгледа каквото е искал. И, изглежда, е останал доволен от видяното.

Можех да нарека напълно плодотворно посещението си при банкера Саврански. И дори нещо повече. Появи се някаква певица Ала, носеща някога фамилията на мъжа си, тоест Тягунова. Пък и разсъжденията на Саврански не могат да се нарекат безинтересни. Но е трудно да се каже какво отношение има този Меланчук към нашите столични помощници, референти и консултанти. Или телохранителят на турския премиер. Макар че, казват, бил доверено лице на шефа си. Пак нещо не се връзва.

Не ми е ясна идеологията на килъра. В името на какво убива? И какво или кой стои зад това? Знам, че е стопроцентов цинизъм, но ми е интересно кого ще застреля след два дена, ако спази графика си.

Последното убийство не прибави много нова информация към вече известното. Не е ясно откъде е стрелял, понеже никой не можа да си спомни накъде е бил обърнат с гръб загиналият в момента на изстрела.

Ясно, че е стреляно някъде отдалеч и отгоре. Но откъде точно?

И като че ли напоследък вече не сменя оръжието. Това е втората винтовка. Сигурно предполага, че са направени съответните балистични експертизи и няма смисъл да сменя оръжието. Ако не намери нова винтовка…

Май пак започвам да говоря глупости. Значи трябва да престана да мисля за това. А за какво? Или за кого?

Дали да не звънна на Светлана? Неловко ще е, след като ми даде петстотинте долара. Но поне се появи повод. По-рано нямаше, сега се появи.

Погледнах си часовника. Ако спазва дневния си режим, както преди, сега, в два и нещо след пладне, й е време да става.

Така и стана. Отговори, но не веднага.

— Альо… — каза тя с полудетски глас, от който сърцето ми замря.

— Александър Борисович се обажда — казах полугласно, защото се опасявах, че Лара може да подслушва разговора ни.

— Здравейте! — зарадва се тя. — Защо никак не ми се обаждате? Обиден ли сте ми?

Господи… Да съм обиден. И това за най-поетичната изневяра, която някога съм преживявал.

— Нямаше повод — признах.

— А сега се появи? — попита тя лукаво.

— Да. Първо, благодарен съм ви за вашата… помощ за правозащитните ни органи.

— Какво говорите, такава дреболия! Старая се на всички да помагам. Особено на бедните. Карат ми се, особено мама, но не мога да мина безучастно. Разбирате ли? Като видя дете да държи кутия с надпис „Искам да ям“, не мога да устоя. Нали живея в пълно благополучие, животът ми е успешен, да, да, разбирам, че всички мислят друго. Но нали и вие така мислите, вярно ли е?

— Какво говорите… — измърморих аз.

— Но аз чувствам. Дори по гласа ви. Размишлявах, когато си тръгнахте. Хората нямат представа колко ми е приятно, че им доставям наслада или радост. Толкова са малко в живота им! Но как да им обясниш, че може това да ми е призванието? Никой не иска да ме разбира. Не знам защо мама е убедена, че ще остана сама и никога няма да имам деца. А мнозина ми предлагат да се оженят за мен… Но вие не ми предложихте.