Читать «Отписаният» онлайн - страница 115

— Е, аз някак… Все пак имам семейство. Макар да сте най-хубавото нещо на света.

— Освен това — пак минахте на „вие“. Защото не сме се виждали отдавна ли? — поинтересува се тя.

— Сигурно. — Не знаех какво да кажа. Пак се почувствах неловко. Може ли да се говори с такава жена по някакви служебни въпроси?

— Вие… ти ми разказва за твоята приятелка, на която съпругът изчезнал безследно в Чечня — започнах аз. — Помниш ли?

— Ами да, Ала Светлова. Разбира се, че помня. Когато се появяваме двете, мъжете падат. Между другото, тя ме покани днес на премиера. Нали пее в театър „Станиславски“, не съм ли споменавала?

Светът е малък. Никога не знаеш къде ще намериш и къде ще изгубиш. Тази най-прекрасна от прекрасните ми помогна веднъж, както никой друг. И ето че пак е готова да помогне.

— Каня и вас — продължи Светлана, — билетът ми е за двама. Ще дойдете ли? Ще ви пусне ли жена ви?

Какво можех да отговоря? Че да седиш до нея, е все едно да цъфнеш гол-голеничък на площада? Където всички те сочат с пръст: този глупак се е осмелил да се покаже в нейната компания, представяте ли си? Но щом днес всичко се нарежда от само себе си, не си струва да отказвам.

Възнамерявах да попитам Светлана за приятелката й, да поговоря с нея, да чуя гласа й — нищо повече, но късметът сам се пъха в ръцете ми. Струва ли си да му давам гръб?

— Само че ще бъда заета след театъра — каза тя. — Ще ви изоставя след спектакъла. Едва ще успея да стигна до „Метропол“. Имам среща там. Чувате ли ме?

Но защо ми разказва лични неща? Така делово и просто. За да не се забравям? Може и така да е… Но днес аз също не мога. Костя иска да ме води при главния прокурор, за да съобщя информацията по делото. Макар че, вече казах — просто чакаме кога ще гръмнат следващия. Малко ме е грижа за тези доклади, нямам нищо ново. Нека Костя се оправя сам. Днес имам среща. Необходимостта, пред която са се прекланяли дори боговете, по израза на древните, ме принуждава днес да се срещна с богиня.

Нужна ми е допълнителна информация за Горюнов, когото, да си призная, изпуснах.

— Разбрахме се — завърших, — къде и в колко?

После звъннах на Меркулов.

— Върви сам — казах, — днес не мога. Днес имам среща. Трябва да ходя на премиера.

— Къде ще ходиш? — попита строго. — При премиера ли?

— На премиера в оперния театър „Станиславски“. Сигурно го знаеш, близо до оперетата.

— Откога започна да се интересуваш от опера?

— Не мога да я търпя! — възкликнах сърдито. — Но днес се налага. Там ще се срещна с човек, който знае нещо за Горюнов. А какво да кажа на главния? Нали нямам нищо ново за него.

— Прав си — въздъхна той. — Седмицата почти мина, а още не е застрелял никого по известния ни начин.

— Чакаме! — казах. — Така че няма никаква полза от ходенето ни при главния. А тук се очертава полезна информация. Ще се справиш без мен.

— Ще се постарая — отвърна сухо и затвори.