Читать «Отписаният» онлайн - страница 111

Намерих номера на банкера Саврански и позвъних.

Изглежда, се обади Сонечка и попита с плачлив глас:

— Кой се обажда?

Много домашно звучи. Изобщо у Саврански винаги се чувстваш като на гости на вилата. Току-виж ти предложил домашни пантофи.

Какво ви казах, много несъвременен банкер. Затова не му дава сърце на килъра да стреля. Пък и защо да убива този вечно примижал пинтия, мъдрец и добряк?

Веднага позна гласа ми.

— Александър Борисович, правилно ли ви разбрах? — попита той.

— Правилно — отвърна по същия начин. — Мислех, че сте ме забравили.

— Как ще ви забрави човек — добродушно отвърна, — не се срещаш всеки ден с интелигентен милиционер.

— Аз изобщо не съм милиционер — прекъснах го, — сбъркахте ме с някого.

— Е, прощавайте, ако греша, макар да не може да отречете, че веднага познах гласа ви. Искахте да ме питате нещо?

— Да се посъветвам, няма да ви отнема много време.

— По телефона ли искате или тет-а-тет?

— Последното е за предпочитане — отвърнах.

— Щом е последното, значи не е първото — въздъхна той. — Ако дойдете след половин час, ще открадна за вас двайсет минути във времето, когато обядвам. А обядвам в определен час, както ми препоръчва лекуващият лекар, сигурно не съм ви разказвал още за него…

Чудно нещо как чувства времето, мислех си, докато пътувах към него.

— Не мога да проумея какво свързва всичките — казах на Саврански, когато племенничката му Сонечка излезе и отнесе двайсет долара и обещанието на вуйчото да се разори в най-скоро време.

— Виждате ли, Саша… Ще ми разрешите ли да ви наричам така? Виждате ли, често хората са свързани от интересни обстоятелства. Това, което ми разказахте, не ме учудва много, честна дума. Но ако с убитите помощници на министрите има някаква яснота… макар че е трудно да се разбере каква. Те не са властта, те са край властта. Не носят отговорност, затова ръцете им са развързани. Могат тихомълком да направят повече от шефовете си, които са принудени да действат открито. При това са носители на определена информация за шефа си. И затова хората са принудени да се съобразяват с тях. Предполага се, че са верни на този, който ги е приближил, но всъщност са верни само на себе си. Няма да се учудя, ако съществува някакъв паралелен орган на властта, да го наречем съвет на сивите кардинали, където също вземат свои решения. Покойният Салуцки веднъж ми намекна за подобен извъндържавен институт, където уж се вземали решенията, от които зависи съдбата на страната. Не обърнах внимание на думите му, а сега мисля: бях ли прав?

— Да си представим човека, който се е сблъскал с тези момчета. И е разбрал, че от тях зависи много.

— Те не са публични личности, не отговарят за нищо, но шефовете им зависят прекалено много от тях. И затова ги гледат в устата. Шефовете минават в оставка или се пенсионират, свалят ги или ги разобличават, а тези си измиват ръцете.

— Те са неподсъдни. Техните подписи не стоят никъде. Шефовете получават инфаркти, инсулти, наказания, стават център на публични скандали, а тези типове винаги са в сянка. Какво да прави такъв човек, който знае например кой е виновен за фаталната промяна на съдбата му, но е безсилен да отмъсти на оскърбителите по правен път, чрез съда или прокурора? Струва ми се, че тук трябва да се търси, само тук.