Читать «Отписаният» онлайн - страница 107

— Вярно, имах… — тъжно се съгласи. — Къде ли са?

— И кой вятър те довя тука?

Те се погледнаха в очите.

— Светът е малък — рече Ала. — Как се озовах тук? Влюбих се! Така внезапно, силно и безогледно. Такова момче и толкова мъжествено, целеустремено, иска да става маршал, не какъв да е. И аз хлътнах. Ти казваш за дъщерята на професора. В такъв случай моят Тягунов щеше да сметне, че е длъжен да се ожени. Чувство за дълг. Ти не можеш го разбра.

— Къде ти… — Той махна с ръка. — А от пръв поглед се вижда, че никога няма да стане маршал. Трябват други качества.

— Колкото и да е странно, не е кариерист — въздъхна тя. — Нещата не стоят така. Иска над него да има колкото може по-малко маразматици. Като вашия „бащица“…

— Че какво „бащицата“? — Горюнов се обиди заради началството. — На кого пречи да живее? Ще послужи твоят Тягунов и ще стигне до извода: колкото по-малко маразматици има над теб, толкова повече са идиотите под теб. Като Холин. Върви, че кажи кое е по-лошото.

Тя го наблюдаваше с интерес. Той схвана погледа й посвоему. Приближи, погледна я, без да мигне. Тя го предупреждава:

— Да ги нямаме такива… Веднага да се разберем. Чу ли? Добре, тукашните дами са те разглезили. Но аз съм свикнала да бъда глезена.

Седна на перваза, замаха красивите си крака, от които той не можеше да откъсне очи.

— И все пак, Горюнов, какво чакаш тук? С твоите способности…

— Значи има какво… — промърмори недоволно той.

— Ох, не ми говори! — Тя врътна глава. — Решил си да съблазниш старата женена жена? Решил си да изиграеш ролята на неразбрания и самотен горделивец? Хайде без тия! Мисля, че днес в този пек вече няма да можем да репетираме. По-добре да отидем да се изкъпем. Такива места има тук, такава красива река. Виж как гонят по плаца бедните момчета. Не им ли е жал?

— И мен са ме гонили, но нямаше кой да ме съжали.

— Чуй на фона на каква варварска музика маршируват! Можеш да пукнеш! Тук някъде видях…

И зарови из плочите. Серьожа стоеше над нея и жадно разглеждаше златистите къдрици на шията й.

— Ето! — Ала извади стара плоча, издуха прахоляка. Намигна дяволито, сложи я на грамофона и го пусна на най-силно. Зазвуча прочутият победен марш.

Огледаха я. Офицерите, които провеждаха строевите занятия, сякаш бяха недоволни, но войниците — напротив, те като че ли се събудиха и започнаха дружно и отчетливо да бият крак, като се равняваха по прозореца.

Ала им изпрати въздушни целувки. И момчетата вече имаха съвсем друго настроение.

Като си спомни този епизод, Серьожа се усмихна неволно. А после отидоха да се къпят на реката. Двамата. И точно до реката се натъкнаха на взводовете на лейтенантите Тягунов и Прохоров. Войниците копаят окопи, взводните със секундомери в ръце ги наблюдават — нали има състезание…

Но войниците изведнъж спряха да копаят. Гледат приближаващата се Ала, която сега е само по бански. И Горюнов съблича в движение гимнастьорката си.

— Паша! — извика на мъжа си. — Да не сте луди да копаете в тоя пек! Дай команда да отидат да се къпят!

— Не пречи! — не обърна внимание на предложението Павел. — Репетирай. Вие какво, заспахте ли?