Читать «Отвъдни очи» онлайн - страница 8

Секунда-две преминаха в тишина, която бе причинена от страха ми и от неприязънта към кървавата задача, която ми предстоеше. Колебанието ми сигурно е изглеждало като виновно признание, защото мъжът се захвана да ме хока и остана много изненадан, когато, вместо да избягам или да изляза с някакво паянтово извинение, му се нахвърлих.

— Чудовище! Демон! Знам какво си! — изсъсках през стиснатите си зъби, докато забивах дълбоко ножа.

Прицелих се в шията, в пулсиращата артерия — и пропуснах. Вместо това острието се заби в горната част на рамото, проникна през мускули и сухожилия и попадна между костите.

Таласъмът изпъшка от болка, но не нададе вой и не изпищя. Декларацията ми го бе поразила. И той като мен нямаше никакво желание чужди хора да прекъснат схватката ни.

Докато таласъмът падаше назад към електрическата количка, измъкнах ножа от плътта му и като се възползвах от предимството на моментния му шок, ударих пак.

Ако той беше обикновен човек, щеше да бъде свършен — победен както от временната парализа на ужаса и изненадата, така и от яростта на нападението ми. Той обаче беше таласъм и макар че маскировката от човешка плът и кост го затрудняваше, не бе ограничен от човешките реакции. Имаше невероятно бързи рефлекси, вдигна едната си месеста ръка да се защити и присви рамене и глава, сякаш беше костенурка, като с всичко това целеше да отблъсне втория ми удар. Острието се плъзна леко по ключицата му и отскочи от темето, порязвайки скалпа му, но без да нанесе сериозни щети.

Още докато ножът ми клъцваше малка ивица кожа и коса, таласъмът вече преминаваше от защитна в нападателна позиция и аз осъзнах, че съм загазил. Нахвърлих му се, притиснах го към колата и се опитах да забия коляно в слабините му, за да си дам време да замахна отново с ножа, но той блокира коляното ми и сграбчи тениската ми с ръка. Знаех, че другата му ръка ще се цели в очите ми, така че се метнах назад, отблъсквайки се с крак от гърдите му. Тениската ми се разпра от деколтето до долния край, но аз бях свободен и се изтъркалях по пода и между две колички.

Във великата генетична лотария, която се явява представата на Господ за ефикасно управление, бях спечелил не само психичните си дарове, но също и вродени атлетични способности, тъй че винаги съм бил бърз и пъргав. Ако не бях благословен по такъв начин, никога нямаше да преживея първия си бой с таласъм (чичо ми Дентън), да не говорим пък за тази кошмарна схватка при блъскащите колички.

Борбата ни бе разместила облегнатото на гумената престилка фенерче. То падна на пода и угасна, оставяйки ни да се сражаваме в тъмното, способни да се различаваме един друг само по разсеяното, млечно сияние на гаснещата луна. Още докато се търкалях и стъпих на крака приведен, врагът ми се изстреля откъм количката, втурна се към мен и лицето му тънеше в мрак, с изключение на бледия диск от катарактна светлина, сияеща в едното му око.