Читать «Отвъдни очи» онлайн - страница 10

Догади ми се и се отвратих от онова, което видях в тези очи и чрез този интимен физически контакт с тварта, но не смеех да прекъсна прегръдката ни, защото това би донесло смъртта ми. Така че се притиснах към чудовището дори още по-силно, прегърнах го по-плътно и се блъснахме заедно в перилата, а след това се олюляхме на няколко крачки от тях.

Той бе превърнал лявата си ръка в менгеме и съсредоточено мачкаше костите в дясната ми китка, опитвайки се да ги смели на трески и калциев прах — или поне да ме накара да пусна ножа. Болката беше ужасяваща, но продължавах да стискам оръжието и с повече от малка доза отвращение ухапах таласъма по лицето — впих зъби в бузата му, а после набарах ухото и го отгризах.

Той зина за въздух, но не изпищя, подсказвайки с това желание за уединение дори по-силно от моето и стоическа решителност, с която не бих се и надявал да се равнявам. Но въпреки че когато откъснах ухото му таласъмът сдържа писъка си, не беше толкова имунизиран срещу болката и страха, че да продължи боя, без дори да трепне. Обърка се, заклати се назад, удари се в един подпорен стълб, поднесе длан към кървящата си буза, след това и към слепоочието си в трескаво търсене на ухото, което вече не беше на мястото си. Все още държеше дясната ми ръка над главата ми, но хватката му не бе така силна, както преди, така че се извъртях и се освободих.

Може би това бе моментът да забия ножа в червата му, но от дългото стискане ръката ми се бе вцепенила и едва успявах да държа оръжието. Нападение в този момент би било глупаво, безчувствените ми пръсти можеха да изтърват острието в най-важния момент.

Задавен от вкуса на кръв, борейки се с напъна да повърна, отстъпих бързо далеч от противника си, прехвърлих ножа в лявата си ръка и трескаво размърдах дясната, отваряйки и затваряйки юмрук, с надеждата да влея малко кръв в пръстите си. По дланта ми пролазиха мравки и вече знаех, че ще се върне в нормално състояние след няколко минути.

Разбира се, таласъмът не ми даде доброволно минутите, от които се нуждаех. С ярост, толкова ярка, че би могла да освети нощта, той ми се нахвърли, принуждавайки ме да се гмурна между две от миниатюрните колички и да прескоча трета. Въртяхме се из павилиона известно време, отчасти разменили ролите си спрямо мига, в който бях направил първата си крачка през портата. Сега чудовището беше котаракът — едноух, но целеустремен, а аз бях мишката с една вцепенена лапичка. И макар да отстъпвах с бързина и сръчност, и с лукавство, породено от подновеното и остро чувство за смъртността ми, звярът стори онова, което котката винаги прави с мишката: в крайна сметка скъси разстоянието при все маневрите и стратегическите ми ходове.