Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 260

Тя спря, за да тупне Дагмар по дупето, заобиколи масата на татко, кимна на семейство Прат, вече загубили ума и дума след шествието на оздравелите по чудо пациенти, които продължаваха да прииждат. Спря се до масата на Удроу.

— Успяхме!

В момента и трите маси бяха празни — бяхме стигнали до онзи прекрасен миг, когато отвън не чакаха никакви пациенти. Джубал влезе.

— Наистина успяхте.

Гретхен ме прегърна.

— Морийн, успяхме! — дръпна маската ми и ме целуна.

Побутнах я.

— А сега си изнасяй опашката през онази порта. Вече сме в минусовите минути.

— Все ще ни развалиш кефа! — тя мина през вратата, последвана от Джубал и Джилиан.

Разнесе се сигналът „всичко е чисто“. Господин Прат погледна към мене, погледна към завесата…

— Да си ходим, Хари.

— Да, татенце.

— Лека нощ на всички — старецът се потътри уморено към изхода, следван от жена си.

Баща ми се обади пресипнало:

— Дъще, какво правиш тук? Та ти трябва да си в Сан Франциско — после погледна към Удроу. — Ами ти, Тед? Че ти си мъртъв! Какво правите тук?

— Не съм мъртъв, доктор Джонсън. „Безследно изчезнал“ не е точно същото като „мъртъв“. Разликата е малка, но съществена. Дълго време бях в болница, дълго време не бях на себе си… Но ей ме на.

— Кхъ-кхъ. Мда. Но какъв е този маскарад? Хора с костюми. Други хора, които търчат напред-назад като по „Пикадили съркъс“. Страхотен начин да ръководиш пункт за първа помощ. Да не съм откачил? Директно ли ударихме?

Хейзъл ми рече в ухото:

— Тръгвайте всички! Веднага!

— Ей сега, Хейзъл — промърморих аз.

Дагмар се беше преместила и сега беше зад татко. Беше приготвила инжектора си; погледна ме въпросително. Поклатих глава съвсем леко.

— Татко, би ли дошъл с мене, за да ти обясня?

— Кхъ-кхъ. Предполагам…

Покривът се срути.

Може и да е било парче от „Спитфайър“, може да е било и от „Месершмит“. Не знам — бях под него. Гуен Хейзъл го чу през микрофона ми. Внуците й Кас и Пол обгоряха тежко, когато се върнаха да ни спасяват.

Всички обгоряхме — Кастор, Полукс, Удроу, татко, Дагмар, аз — а обгарянията от бензин са много гадни. Но Хейзъл докара още помощници, облечени в огнеупорни костюми и те ни измъкнаха.

Всичко това го знам от по-късните доклади — по онова време бях просто като парцал и се събудих в болница неизмеримо по-късно. Тоест, аз не можех да го измеря — Дагмар разправя, че съм лежала три седмици повече от нея. Тамара не иска да ми каже. Няма значение — щом някой трябва да оздравее, „Лета“ му помага да е спокоен и безгрижен.

След известно време ми позволиха да ставам и да се разхождам из Беулаланд — красиво място и едно от малкото наистина цивилизовани места във всички светове. А после ме върнаха обратно в Буундок… и Удроу, татко и Дагмар ми дойдоха на свиждане.

Всички те се наведоха над мене, разцелуваха ме, аз си поплаках малко и след това си поприказвахме.

Стана сватба за чудо и приказ. Майкрофт дойде с Атина и Минерва, разбира се, и с внука ми Ричард Колин, който най-после беше простил на Лазарус (това, че Лазарус му е баща). Милата ми Гуен Хейзъл нямаше защо да продължава да е в отпуска от нашето семейство, щом Ричард Колин имаше желание и нямаше търпение да влезе в него. Дъщерите ми Лаз и Лор бяха решили да съкратят чиракуването на съпрузите си Кас и Пол като признание за проявения героизъм, задето се бяха върнали в огъня заради нас четиримата и да им позволят да се оженят за семейството. Там бяха и Ксия, и Дагмар, и Чой Му, и татко, и Гретхен — и всички останали от нас, които вече от години бяхме членове на семейство Лонг — някои от повече години, други — от по-малко. Всеки от новите членове на семейството ни си имаше някаква причина да се колебае, но Галахад и Тамара им обясниха: ние полагаме само една клетва — да бдим над щастието и благоденствието на всичките ни деца.