Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 14

По неписано правило, което не се нарушаваше никога, нашите живееха в мир и покой. Според мен приятелите им ги мислеха за идеалната двойка, а техните рожби — за „онези хубави деца на Джонсън“.

Наистина, мисля, че бяхме щастливо семейство — всичките девет деца и родителите ни. Изобщо не си и помисляйте, че като сме живели при такава строга дисциплина, не сме се забавлявали. Страшно се забавлявахме — и вкъщи, и навън.

Но веселбата си я правехме преди всичко сами. Спомням си времена, години по-късно, когато като че ли американските деца не можеха да се забавляват, ако не разполагат с цял куп електрически и електронни джаджи. Ние нямахме такива измишльотини, но не ни липсваха. Горе-долу по онова време господин Едисон беше измислил електрическата крушка, а професор Бел — телефона, но тези чудеса на съвременността не бяха достигнали в Тийбс, окръг Лайл, щата Мисури. Що се отнася до електронните играчки, думата „електрон“ тепърва щяха да я измислят. Но братята ми имаха шейни и каручки, а момичетата — кукли и шевни машини — играчки; имахме и много игри, които бяха обща собственост — домино, дама, шах, пръчици, лото, анаграми…

Навън се забавлявахме с игри, за които не трябваше нищо или почти нищо. Играехме една разновидност на бейзбола, наречена „скраб“, за която трябваха от трима до осемнадесет играчи плюс доброволните усилия на кучета, котки и една коза.

Имахме и други животни: от един до четири коня в зависимост от годината; крава на име Клитемнестра; кокошки, токачки, патици, чат-пат зайци и само едно лято — свиня на име Гуреливка. Баща ми продаде Гуреливка, когато се оказа, че не можем да ядем прасе, което сме гледали. А и нямаше нужда да гледаме прасета — на баща ми му плащаха по-често с пушена шунка и бекон, отколкото с пари.

Всички ходехме на риболов, а момчетата ловуваха. Щом някое момче станеше достатъчно голямо, за да държи пушка (доколкото си спомням, като навършеше десет години), баща ми го научаваше да стреля. Учеше ги и да ловуват, но това не съм го виждала — момичетата не ги вземаха на лов. Не желаех да имам нищо общо с дрането и корменето на зайчета-байчета, а те бяха обичайният им дивеч, но страшно исках да се науча да стрелям… и направих грешката да го кажа на глас, точно когато майка ми можеше да ме чуе. Тя избухна.

— По-късно ще си поговорим за това — пошушна ми татко.

И си поговорихме. Горе-долу след година, когато ми стана обичай да возя баща ми, щом го повикат някъде, без майка ми да знае, той започна да крие в каручката, отзад, под чувалите, малка пушка… и Морийн се научи да стреля… а особено добре научи как да не се застреля и всички правила за безопасност при работа с огнестрелно оръжие. Баща ми беше търпелив учител, който изискваше съвършенство.

Месец-два по-късно той ми рече:

— Морийн, ако запомниш на какво съм те научил, то може и да ти помогне да живееш по-дълго. Надявам се да е така. Тази година няма да се занимаваме с пистолета — ръцете ти още не са укрепнали достатъчно.