Читать «Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 14

Конят на Ланселот издъхнал, а той самият не бил в състояние да стори нищо. Позволил на останалите да минат покрай него и бил толкова смазан, че за малко щял да посегне на живота си. Огледал се около себе си и забелязал монсеньор Говен, въоръжен от глава до пети. Той бил видял конят на Ке да препуска към града, така че хората на краля си помислили, че сенешалът е мъртъв. Монсеньор Говен се въоръжил, за да последва кралицата до земите на Гор, решен с риск за живота си да й помогне. Той водил със себе си два коня. Веднага щом го съзрял, Ланселот го разпознал, но другият — не. Щом стигнал до него, Ланселот му казал:

— Сеньор рицарю, можете да се уверите сам, конят ми е мъртъв. В името на Бог, при условие че ще ви се отплатя, дайте ми или ми заемете един от вашите, докато съм в състояние да ви го върна.

Монсеньор Говен се съгласил на драго сърце:

— Вземете който си изберете — казал му той.

Без да избира, Ланселот с един скок се метнал на единия кон, докато неговият рухнал на земята. Тогава монсеньор Говен го попитал кой е той.

— Не берете грижа, който и да съм аз, вашият кон ще ви бъде щедро върнат един ден.

Монсеньор Говен се почувствал напълно унизен от отговора и съжалил много, че въобще е задал този въпрос.

Без да чака повече, Ланселот потеглил, като пришпорил коня си по следите на Мелеаган и успял да го настигне, а той се питал изумен откъде неговият противник се е сдобил толкова бързо с нов кон. При това положение заповядал на хората си този от тях, който първи успее да го достигне, да убие коня му. Той самият се изправил срещу Ланселот и когато видял, че е без копие, хвърлил на земята своето и извадил меча си. Те се устремили един срещу друг и си нанесли такива удари по шлемовете, че и двамата останали зашеметени. Но Ланселот се отправил към тези, които отвеждали кралицата, и ударил толкова жестоко първия настигнат рицар, че му отсякъл дясната ръка. Останалите убили коня му. Той паднал заедно с него. След като се изправил на крака, бил още по-разярен. Нахвърлил се срещу Мелеаган, който бил замаян до такава степен от получения удар, че се вкопчил с две ръце в шията на коня си. Ланселот го ударил отново толкова безмилостно, че той не могъл да се задържи на седлото и политнал към земята. Тогава Ланселот скочил на коня му и се впуснал с бясна скорост към другите. Те отново убили коня му, като междувременно намерили кон и за своя господар. Отдалечили се стремглаво, като оставили силно разярения Ланселот да ги следва по петите пеша и с изваден меч. Когато се изтощил от ходене, той погледнал направо и забелязал насред един тревист път каруца, а на стръката — гърбаво джудже, което я управлявало умело.

— Ей, джудже! — провикнал се той, ако знаеш нещо за тези рицари пред нас, които отвеждат една дама, кажи ми и аз обещавам да бъда твой рицар завинаги.

— Ооо! — рекло джуджето — говориш за тези, които отвеждат кралицата ли?

— Точно така.

— Наистина ли искаш да го знаеш?

— Да — отвърнал Ланселот — повече от всичко.

— При това положение — казало джуджето, — качи се на тази каруца и аз ще те отведа на едно място, където ще научиш със сигурност как стоят нещата.