Читать «Осмият ден» онлайн - страница 64

— На всяка бензиностанция в провинцията можете да пиете по-хубаво кафе, господин инспектор — казваше Инзаги. — Срам ме е, че съм италианец.

Дани сви рамене. „Инспектор“. Тази дума го върна в настоящето, в Италия. Той погледна монаха.

— Вижте, трябва да ви призная нещо.

Инзаги се намръщи. Очевидно инспекторът не го беше слушал.

— Да?

— Ами… хм, аз всъщност не съм инспектор. Аз съм… детектив.

Монахът кимна. Какво от това?

— Частен детектив — прибави Дани.

Очите на Инзаги заинтригувано проблеснаха.

— И не работя в полицията на окръг Феърфакс — поясни Дани.

— Но… — Сега италианецът наистина се смути. Размърда ръце, после ги отпусна. — Нали видях служебната ви карта. Пишеше окръг Феърфакс. — Той свъси вежди. — Вирджиния. И ми донесохте това? — Монахът потупа компютъра с опакото на дланта си.

Дани кимна.

— Знам, но… Казвам се Дани Крей. И всъщност съм художник, скулптор. С тази детективска работа само си плащам разходите. Понякога измислям различни претексти и… Съжалявам.

Инзаги изглеждаше изненадан, но не проявяваше признаци на гняв.

— И кой ви нае? — след малко попита той.

Въпросът бе логичен и също толкова логично беше, че Дани не искаше да отговори. Но го направи. Разказа му за Белцер и Зебек. И след като свърши, допря показалец до главата си.

— Всичко беше заради пари. Чувах само звъна на парите. И без да се усетя, Белцер вече ме беше оплел в мрежата си. Така станах „инспектор Мълър“.

Инзаги се отпусна назад на стола, намръщи се и забарабани с пръсти по масичката.

— Също като циганите. Използват децата.

— Как така?

— Експлоатират невинността.

Дани засрамено заби поглед в дланите си.

— Знаех какво върша. Това бяха много пари. Затова не бих казал, че съм бил чак толкова „невинен“.

Монахът се усмихна.

— Не говорех за вас. Говорех за себе си.

Дани още повече се смути. След малко отмести стола си назад.

— Е — каза той и понечи да се изправи.

Инзаги постави длан върху ръката му.

— Не се сърдя. Важното е, че ми казахте истината — и че компютърът е в мен. Не се тревожете.

Дани се отпусна и седна на стола си.

— Благодаря — малко неуверено каза той.

Монахът сключи длани.

— Макар че всъщност навярно би трябвало да се тревожите — прибави той.

Дани го погледна, а Инзаги се наведе към него.

— Искам да кажа, че трябва да внимавате.

Американецът сви рамене.

— Скоро си заминавам…

— Не. Скоро заминавате за Сиена. И чак после за Щатите. — Той се поколеба. — Искам да кажа, че трябва да внимавате в Сиена.

— Ясно.

— Ще ви попитам нещо. Този Зебек… — какво знаете за него?

— Почти нищо.

— И аз така си помислих — отвърна монахът. — Струва ми се, че е много потайна личност. Защото можете да прочетете всички големи вестници и да не видите името му в продължение на цяла година. Освен мимоходом, може би, или в списъци.

— Какви „списъци“?

— На най-богатите. Най-влиятелните. Най̀ това, най̀ онова. Винаги е там: Анели, Берлускони, Зебек. А той дори не е италианец.