Читать «Осмият ден» онлайн - страница 62

„Божичко, започвам да се побърквам!“ — каза си той.

Ядосан на собствената си съвест, Дани разписа сметката и се качи в стаята си. Извади лаптопа на Терио изпод леглото, седна на дивана и го включи. „Може би в него ще намеря нещо, което ще ми помогне да реша. Нещо за Терио или Зебек…“

Ала нямаше.

Всъщност нямаше нищо.

Абсолютно нищичко.

Дани зяпна. Мониторът беше като стена от нажежени до бяло точици. За миг си помисли, че се е повредил — но Белцер бе работил с него. Изключи го и пак го включи. Същият резултат.

Дълго седя на ръба на дивана с компютъра в скута си. Спомни си, че в библиотеката Белцер бе седял срещу него. След известно време адвокатът бе заредил диск — за да копира файловете. Или поне така беше решил Дани. Драйвът бе започнал да бръмчи. И сега…

Изведнъж разбра. Белцер не беше копирал файловете. Бе преформатирал харддиска.

Почувства се отстранен. И когато се замисли, значението на стореното от адвоката започна да му се струва все по-сериозно. За пръв път със сигурност разбра, че е на страната на лошите. Унищожаването на файловете представяше Белцер и „разследването“ на Дани в съвсем друга светлина. Това не беше разследване, а прикриване на следи. Терио не бе разпространявал клеветническа информация, защото тогава Белцер щеше да копира файловете, преди да върне лаптопа. Те бяха доказателство за извършеното от професора, а адвокатът ги беше изтрил.

Е, вече знаеше. Дани не бе нито добър, нито лош. Просто беше поредният будала, подставено лице. Белцер не му плащаше за уменията — „Фелнър Асошиейтс“ имаха същите. Плащаше му за наивността. Защото „Фелнър“ щяха да разгадаят замисъла на Белцер. При всичките си ресурси фирмата първо щеше да провери клеветите срещу Зебек, после щеше да поръча превод на резултатите. Ако се окажеше, че няма никакви клевети, щеше да стане ясно, че клиентът лъже, и „Фелнър Асошиейтс“ щяха да се оттеглят.

Обзе го гняв. Обикновено беше спокоен човек, но имаше ирландски темперамент — когато избухнеше, никой не биваше да му се изпречва на пътя. Майка му се безпокоеше за това. „Ти си като счупен чук, Дани! Изхвърчаш от дръжката и май не те интересува кого ще удариш.“

Всъщност го интересуваше. При това много. В момента искаше да удари Белцер — и никой друг. Но за това не можеше да става и дума. Категорично. Той остави компютъра настрани, легна на дивана и се зазяпа в тавана. А сега?

Отговорът дойде мигновено: да си получи парите.

Нищо нямаше да постигне, ако се изправеше срещу Белцер. Просто трябваше да продължи да играе играта, да си вземе дължимите пари и да се оттегли без сблъсъци: „Благодаря за предложението, господин Белцер — ааадски е интересно, но трябва да подготвя изложбата си. Чао!“.

А междувременно щеше да го прецака. Щеше да възстанови файловете в компютъра с помощта на копието, което бе направил. Белцер не знаеше за него и никога нямаше да узнае. Монахът щеше да получи всичко, което Терио е искал да му прати — ако професорът изобщо бе имал такива намерения. Може пък лаптопът да не беше своего рода писмо в бутилка. Може би — както смяташе Инзаги — Терио просто му го бе пратил като приятелски подарък. В такъв случай монахът можеше да постъпи също като Белцер и да изтрие файловете на Терио.