Читать «Осмият ден» онлайн - страница 65

— Нима?

Инзаги поклати глава.

— Турчин е, но от много години живее в Италия.

Дани не разбираше накъде отива разговорът и лицето му го издаде.

Монахът забеляза това.

— Там е работата, че не е имало никаква клеветническа кампания срещу Зереван Зебек.

— Сигурен ли сте?

Италианецът кимна.

— Напълно. Почти нищо не се публикува за него — нито в Италия, нито където и да е другаде. Помня една снимка в „Оги“. Парти в Милано. Гучи или благотворителен бал за жертвите на СПИН. Списъците. И толкова.

Дани го погледна скептично.

— Щом е толкова богат, смятате ли…

— Той е прочут с безбройните съдебни дела, които води. Това обяснява много. Естествено, може да има и други обяснения.

— Какви например? — Дани не искаше да любопитства, искаше да приключи с тази история, ала не се сдържа.

Монахът прехапа устни.

— Може да е свързан с мафията.

Дани пребледня.

— Или още по-лошо…

— По-лошо ли? Какво може да е по-лошо?

Инзаги разпери ръце.

— Той е турчин. Всичко е възможно.

— Какво искате да кажете? — попита Дани.

— Искам да кажа… тази страна се управлява от военните и някои кланове. Те притежават банки и макови полета, фабрики за боеприпаси и транспортни компании. На пръв поглед всичко това е съвсем законно — техни партньори са западни корпорации. Но ми се струва, че ако се задълбочите, ще се натъкнете на сделки с ливанските милиции от двете страни на някогашната „зелена линия“. Български банди. Политически фракции в Армения и Ирак, Иран и Сирия. Има много контрабанда. В сравнение с тях нашата мафия е провинциална организация.

— Откъде знаете всичко това?

— Чета „Льо Монд“.

— И смятате, че Зебек…

Монахът поклати глава.

— Не знам нищо за Зебек, освен че не знам страшно много неща. Господин Зебек е мистерия. Както и вие.

Дани вдигна ръце, сякаш за да отблъсне обвинението.

— Вече не съм.

— О, не е така. Все още не съм наясно защо са ви платили да намерите компютъра.

— Белцер е искал да изтрие файловете — отвърна Дани. — И ги изтри.

Монахът провеси нос.

— Когато ми съобщи, че ми подарява лаптопа, Крис каза, че щял да ми остави да прочета част от предварителните му проучвания. Мислех си, че ще мога да направя нещо за него. Нали разбирате, навярно посмъртно да публикувам последните му трудове, проучванията му за книгата. Сега няма да мога и…

— Не се безпокойте — прекъсна го Дани. — Аз бях направил копие на дискета — Белцер не знаеше за него — и възстанових файловете. Така че каквото е имало преди… — Той сви рамене.

Инзаги се усмихна за миг, после лицето му пак стана мрачно.

— Много мило от ваша страна. Но вече съм сигурен. Не бива да ходите в Сиена.

Дани се опули.

— Там ще си получа парите, падре. Непременно ще се кача на влака.

И се качи. Когато рано следобед пристигна в Сиена, Дани се оказа неподготвен за красотата на този бисер в короната на Тоскана. Градът представляваше истински скъпоценен камък, инкрустиран в златист пейзаж от ферми и маслинови горички, заобикалящи дворци и кули, издигнати сред три ниски хълма.

Пред гарата взе такси — очукан фиат — и се отпусна на седалката, докато шофьорът шеметно взимаше завоите по тясната уличка, виеща се все нагоре по склона. Опасана от древна каменна стена, Сиена ту се появяваше, ту се скриваше от поглед, докато таксито се изкачваше по хълмовете в лятната мараня.