Читать «Осмият ден» онлайн - страница 28

И още: Франс Прес беше информационна агенция и ако Терио бе съчинявал лъжи за клиента на Белцер, ФП определено е можела да ги разпространи. Следователно най-накрая имаше за какво да се хване.

Що се отнасяше до Осло…

Хрумна му да се обади на някой от номерата и да види какво ще се получи. Но не. Знаеше, че човек обикновено имаше възможност само веднъж да ритне кучето. По-добре да почака и да потърси още сведения. И междувременно можеше да измисли претекст да позвъни на тези номера.

„Освен това Белцер може да пожелае да си каже думата по този въпрос.“ Всъщност и без това трябваше да се свърже с адвоката — да докладва, да му разкаже какво е открил.

Това обаче щеше да почака. Първо щеше да се обади на човека от фирмата за търгове „Лоус“, някой си Хауи Кълпепър. Намери телефонния му номер в брошурата, която му беше дала Адел. Човекът вдигна на първото иззвъняване.

— Кълпепър! — Аукционерът имаше раболепен глас и мазен смях. Когато Дани го попита дали може да купи компютъра и кантонерките от къщата на Терио, онзи се закикоти и постепенно започна да се извинява. — Прощавай, приятел, ще ми се да можеше. Обаче не може! Просто не може! Няма начин да продам част от вещите преди датата на ликвидацията.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно! Забранено е.

— Щото наистина ми трябват компютър и кантонерки — поясни Дани. — И си казах, нали разбирате, втора ръка, така са по-евтини, отколкото да ги купиш от магазина.

— Да, така е, сигурно ще извадиш късмет, ама… ще се наложи да почакаш.

— Докога? Кога е търгът?

Кълпепър замърмори в слушалката и Дани го чу да прелиства някаква книга. Накрая отвърна:

— Ето го… първи октомври. Точно в дванайсет — в Манасас! Ако искаш, мога да ти пратя списък на стоката и карта до мястото на търга. Това устройва ли те?

Дани отговори, че го устройва, и даде адреса си. После затвори и си погледна часовника. Наближаваше дванадесет и половина, което означаваше, че в Сан Франциско е девет и половина. Подходящ момент да се обади, но… трябваше да отиде на работа. Всъщност трябваше да стои в галерията от един до пет и в никакъв случай не искаше да закъснее. Дори да бе само с десет минути, собственикът, един невротичен британец на име Иън, изпадаше в пасивно-агресивно цупене, което можеше да продължи цял следобед. Не че щеше да каже нещо. Просто кипеше от недоволство, докато атмосферата станеше отровна.

Все още имаше шанс, стига да побързаше.

Извади визитката на Белцер от портфейла си и набра номера. Телефонът започна да звъни. Когато адвокатът отговори, гласът му се чуваше кристално ясно. Все едно беше не в съседната стая, а в главата на Дани.

— Чао.

— Здрасти, тук е… Дан Крей.

— А, Дан. Добреее.

— Реших да се обадя. Имам да докладвам за едно-две неща.

— Вече? — одобрително рече Белцер. — Наистина действате бързо.

Дани му разказа за списъка с извънградски телефонни разговори, който получил от:

— … източник във Флорида. Терио се е обаждал на някои хора преди да… хм… да се заключи в мазето. Искате ли да ги проверя?