Читать «Осмият ден» онлайн - страница 24

Дани се намръщи.

— Ммннн… едва ли.

— Защо?

— Защото става дума за юристи, а юристите са абсолютни педанти по отношение на документите, пък и… формално, те принадлежат на наследника.

— Имаш предвид сиропиталището…

— Католическия приют в Бруклин.

— Но може да ти позволят да ги разгледаш, нали?

Дани бавно кимна с глава.

— Да… възможно е. Но може и да не ми позволят.

Кейли отново рискува да отхапе от брускетата.

— Значи всъщност… не си стигнал доникъде — обобщи тя.

Дани безпомощно разпери ръце.

— Получавам сто кинта на час, което определено е някъде. Искам да кажа, като се замислиш, най-лошото, което може да се случи, е да приключа разследването. Веднага. Тогава докъде ще стигна?

След час вече бяха в апартамента.

— А сега десертът — обеща Кейли и сините й очи заблестяха, докато се насочваше към спалнята.

Дани наблюдаваше плавно полюляващите се хълбоци. „От виното е — помисли си той. — Две чаши и задръжките й изчезват.“ Истината бе, че за човек с такова пуританско възпитание като нея Кейли имаше просто неутолимо либидо. „В някой друг век щях да се измъчвам от плътските си томления“ — веднъж се беше пошегувала тя. Сега се облегна на касата на вратата и го стрелна с поглед.

— Не изчезвай.

Нямаше. Но докато чакаше, Дани надраска няколко думи на самозалепваща се бележка и я залепи на хладилника: „Обади се на адвоката за имота“. После бързо се обади на частен брокер на информационни услуги в Дейтона Бийч и поиска да му прати списък с телефонните разговори на Терио през последния месец преди да умре.

— Не само номерата — каза той. — И имената. — Тъкмо съобщаваше номера и валидността на кредитната си карта, когато в дневната се появи Кейли по прозрачна черна пижама.

— Леле! — възкликна той и несръчните му опити да затвори слушалката я накараха да се засмее. — Да ти предложа нещо?

— Какво например? — попита тя.

— Не знам. Себе си?

Когато на сутринта излезе от банята, нея отдавна вече я нямаше.

Уви хавлия на кръста си, направи си чаша кафе и се обади на Алфред Дънкърк, адвоката, който се занимаваше с имота на Терио. Макар Белцер да не бе казал нищо по този въпрос, струваше му се разумно да не издава истинските си намерения.

— Видях материала за смъртта на господин Терио и некролога в „Поуст“ — каза Дани.

— Да?

— Чудех се за къщата…

— Моля? — В гласа на адвоката личеше искрена изненада.

— Питах се кога ще бъде обявена за продан.

Дънкърк не се опита да скрие отвращението си.

— Обадете се на „Спенсър Риълти“ — посъветва го той. — Те се занимават с имота.

Дани го послуша.

— Ал Дънкърк ме препрати към вас — осведоми той жената от фирмата за недвижими имоти. — Каза, че вие се занимавате с имота на Терио.

— Така е — потвърди тя.

— Бих искал да го видя.

— А, добре… чудесно, макар че трябва да ви кажа — малко е рано. Ще го обявя за продан едва другата седмица.

— О! — престори се на разочарован Дани.

И жената побърза да го успокои.

— Е, бих ви показала къщата! — обеща тя. — Просто не мога да ви я продам. Засега! Но ако наистина проявявате интерес, можем да я видим още тази сутрин.

Не му се струваше добра идея да се появи в офиса на Адел Сливински с Бомбардировача — тази кола обикновено настройваше хората скептично по отношение на шофьора. Затова взе такси. Четиридесетгодишна, с права руса коса и чип нос, който като че ли не отиваше на останалата част от лицето й, Адел бе темпераментна жена с бял мерцедес.