Читать «Осмият ден» онлайн - страница 23

Кейли и собственичката на магазина за домашни любимци Магда вече бяха приятелки. Както обикновено, тази вечер трябваше да влязат вътре, за да може Кейли да вземе на ръце и да милва някое кутре (в този случай хрътка).

След пет минути стигнаха до любимия си италиански ресторант „Мати“, където метрдотелът Марко ги посрещна с тържествено „Buona sera!“, стисна и двете ръце на Кейли и както винаги я попита дали Дани се отнася добре с нея. Тя отговори утвърдително, строгото изражение на италианеца се разтопи в усмивка и той ги заведе до маса с изглед към улицата.

Когато се настаниха, Дани измърмори:

— Човекът е влюбен в теб — знаеш го, нали?

Кейли извъртя очи и махна с ръка.

— Такъв си е Марко. С всички се държи така.

— Да бе! Затова ни даде тая маса — само за нас с теб и за кмета, ако има късмет. Съмнявам се.

— Ами… — Тя сви рамене.

Когато поръчаха, Кейли го помоли:

— Разкажи ми за разследването.

— За разследването ли?

Тя поруменя.

— Да! Защото е разследване, нали? Ти провеждаш „разследване“. Точно като Ниро Улф.

Дани се намръщи.

— Ниро Улф е бил дебел. И стар! И изобщо не си е подавал носа от апартамента.

— Освен за такива неща.

Той сви рамене.

— Върви нормално, струва ми се. Във всеки случай е доходно.

Скоро донесоха купа с брускета помодоро и чаши с Греко ди Туфо и Дани й разказа за разочароващото си посещение в университета „Джордж Мейсън“.

— Затова после отидох в съда.

— Защо?

— Заради завещанието.

— Но какъв е смисълът? Искам да кажа, сигурна съм, че завещанията са интересни, обаче… — Отхапа от брускетата и тя се разпадна на кубчета мазни домати. — Хопа! — измърмори Кейли и ги събра на купчинка в чинията си. — Може би не съм готова да приема предизвикателството на спагетите — призна тя.

Беше дошла от Пиър преди десетина години и Дани все още чуваше Равнините в гладките й гласни, също както виждаше сиукската жилка във високите й скули. Лустрото й бе идеално и вървеше в крак с модата, но дори Суартмор, Харвард и Вашингтон не бяха успели да скрият селското момиче в нея. Тя можеше не само да кара трактор, но и да ремонтира двигателя му.

Собствената му брускета също избухна, когато отхапа от нея, и Кейли се изкикоти.

— Може би още не сме готови да се храним на обществени места — реши тя. — Та какво разказваше за завещанието?

— Мисля, че човекът е бил сирак.

— Наистина ли? Защо?

— Защото е оставил всичко на едно нюйоркско сиропиталище. Иначе в съда не открих нищо друго. Завещанието е отпреди пет години и в него не се споменава нищо за документите му.

— Ами изпълнителят? — попита Кейли.

Дани поклати глава.

— Просто някаква юридическа кантора — онази, която е съставила завещанието.

— Така… — Тя потръпна. — Не е ли имал приятели? Роднини?

— Поне аз не открих такива.

— Това е ужасно!

„Типично в нейния стил — помисли си Дани, — да съжалява за човек, за когото никога не е чувала. При това мъртъв.“

— Тогава какво е станало с документите му? — попита Кейли.

— Не знам.

— Може да ти ги дадат, нали?