Читать «Осмият ден» онлайн - страница 21

Това беше лъжа, естествено, но малка — пък и освен това претекстът си вървеше с професията. Иначе не можеш да работиш като частен детектив.

В този случай обаче претекстът се оказа излишен. Факултетната секретарка — жена с яки челюсти и рокля на цветя — му обясни, че покойният професор не е имал кабинет.

— Искате да кажете, че вече няма кабинет, така ли? — попита Дани.

Тя търпеливо се усмихна.

— Нещо такова. Естествено, че имаше кабинет, но… ние се разрастваме страшно бързо! Когато професор Терио излезе в полагащата му се едногодишна отпуска, трябваше да дадем неговата стая на доктор Морис, гостуващ професор от Оксфорд.

— Ооо! — разочаровано рече Дани.

— Професор Терио трябваше да се настани в стария си кабинет — продължи секретарката. — Доктор Морис още преди няколко месеца се върна в Англия, но… кой знае защо професорът все отлагаше. Не че имаше бърза работа — очевидно е имал други проблеми — обаче… — Тя поклати сивите си къдрици и стисна клепачи.

— Съжалявам — каза Дани.

— Не бяхме приятели. Просто… е, било е ужасно. Всеки път щом си го представя там вътре… — Жената потръпна и отново затвори очи.

— Колко време беше в отпуска? — след малко попита Дани.

Секретарката поклати глава.

— Както обикновено. Една година. Замина на теренни проучвания. Някой каза, че бил в Близкия изток, в Анкара или там някъде. Струва ми се, че е ходил и в Рим.

— Хм… знаете ли кога се е върнал?

— А, преди два месеца — каза тя. — През есента трябваше да започне лекции. Наложи се да отменим и двата му курса. За щастие не бяха от задължителните.

— Според вас какво го е подтикнало към това? — попита Дани.

Секретарката отново поклати глава.

— Нямам представа. Смятах го за последния човек, който би могъл да се… да постъпи така. Беше много религиозен. Макар да предполагам — от религиозна гледна точка — че той не се е самоубил. Просто… е създал условия да… — Ново потреперване.

— Смятате, че е бил религиозен, така ли? Не се ли е отказал от монашеството?

— А, изгубил е призванието си, да, но не и вярата си. — Тя въздъхна и наклони глава настрани. — Как беше името ви?

— Дани Крей.

— И сте… негов приятел?

Дани поклати глава.

— Представлявам юридическата кантора, която управлява имотите на доктор Терио. — „Това пък откъде го измислих?“ — зачуди се той. — Искаме да се уверим, че разполагаме с последното му завещание.

Обяснението изглежда я задоволи. Бръчките на челото й се изгладиха и тя отново се усмихна.

— Питах се дали не мога да поговоря с някой негов колега — продължи Дани.

Секретарката го погледна кисело.

— Сега ли? Шегувате се. Сега е ваканция. Няма никой друг, освен нас — робите. Ако дойдете след две седмици…

Той отговори, че ще дойде, и си тръгна с есенната програма на факултета. Прелисти я в движение и видя, че Терио е трябвало да чете лекции за ислямския мистицизъм и да води семинар за нещо, наречено „Черното писание“.

Огладнял (наближаваше три), Дани отиде в кафенето и поръча такси по мобифона си. После излапа зеленчуков хамбургер и излезе навън. След пет минути (които според изчисленията му се равняваха на около 8.33 долара) таксито пристигна и той каза на шофьора да го закара до съда на окръг Феърфакс.