Читать «Оръжейните майстори» онлайн - страница 97

Така че единственият, за когото бе мислила, се бе оказал и единственият, който й бе направил предложение — човекът, дошъл в шест вечерта в отговор на поканата й и без да се замисля, съгласил се на незабавен брак. Церемонията бе проста и публична. Публична в смисъл, че тя бе изразила желанието си пред терминала, така че целият свят да я види и да чуе думите й. Хедрок не бе показан. Дори името му не бе споменато. Единственото казано за него бе, че е „достоен офицер, спечелил уважението на Нейно величество“. В крайна сметка той щеше да бъде само консорт и като такъв му бе отредено винаги да остава на заден план.

Значение имаха единствено членовете на династията Ишер. Мъжете и жените, за които те се женеха, оставаха обикновени частни лица. Такъв беше законът и на нея никога не й беше хрумвало, че в него има нещо нередно. И този път не си го помисли, но за десетте часа, през които бе съпруга, мисленето и метаболизмът й претърпяха коренна промяна. В главата й се въртяха нови, напълно непознати досега мисли. Странни мисли като например това, че сега ще трябва да износи децата на избраника си, да им бъде майка и да направи необходимото преустройство на двореца, за да стане той пригоден в него да израснат деца. Шест часа след брачната церемония тя му разказа за уговорената среща с Едуард Гониш. Тръгна за нея, но не можеше да забрави странното изражение в очите му… И ето че сега виждаше пред себе си разрушения, а Хедрок го нямаше, вероятно отвлечен в самото сърце на нейната империя от старите й врагове. В този момент тя осъзна с периферията на съзнанието си, че някой — дворцовият канцлер може би — изброява списък от мерки, имащи за цел да се избегне изтичане на информация, че дворецът е бил атакуван.

Забраняваше се излъчването на репортажи. Всички свидетели трябваше да положат специална клетва за мълчание под страх от сурово наказание. До сутринта трябваше да завършат всички ремонтни работи и да не остане нито следа, така че ако все пак плъзнеше слух за случилото се, той щеше да изглежда като абсолютна нелепост, осъдена на присмех и недоверие. Вътре в себе си тя се съгласи, че комплексът от мерки изглежда ефективен. Ставаше дума за нещо изключително важно: на престижа на Ишер бе нанесен зашеметяващ удар и само строга цензура можеше да омаловажи нещата. Много хора щяха да получат награди за успешната си работа по ликвидирането на кризисната ситуация, но това щеше да стане по-късно. Важното сега бе да си го върне!