Читать «Оръжейните майстори» онлайн - страница 64

Изяден сандвич и чаша с някаква лишена от вкус напитка — това бе целият й спомен от обяда. Но следобедните новини не бяха толкова отчайващи. В тях имаше утешителни за нея признаци. Вече се долавяше определено настроение срещу Оръжейните магазини. Поусмихна се с горчивина. Какво падение наистина, щом собствената й пропаганда бе в състояние да подобри настроението й.

Но точно така си беше. Нервите й се успокоиха до такава степен, че се почувства в състояние да проведе разговора, който бе отлагала цялата сутрин. Разпитът на Гриър. Остана студена като камък, докато изплашеният нещастник изливаше в порой от думи цялата история. Човечецът едва бе на себе си от ужас и прекъсваше разказа си с молби за милост. Известно време това не й досаждаше. Вълнуваше я единствено нишката, отнасяща се до Кершоу, Нийлан и…

Нийлан!

Императрицата въздъхна. На каква непробиваема стена на целеустременост се бе натъкнала. Сега вече сякаш започваше да разбира неочакваната съпротива, която й бе оказал този човек, макар все още да оставаше загадка по какъв начин се бе натъкнал на кораба. Независимо от подробностите, едно беше напълно ясно: само няколко часа след като се бе озовал на борда на кораба, този човек бе съумял да установи контрол над него. Положил бе херкулесови усилия да възстанови двигателите, но бе ясно, че самият мащаб на задачата се бе оказал непосилен дори за такъв като него. Колко несправедливо в крайна сметка, понеже тя бе дала заповед за атаката само на база на собствените си тревоги, въпреки че логиката бе изисквала да приеме доводите му за отлагане на операцията. Нямаше никакво съмнение: беше се изправила, макар и за кратко, срещу забележителен човек!

Императрицата прекъсна размишленията си и тихо попита Гриър:

— И къде, казваш, си оставил Кершоу и другите?

Онзи несвързано заговори за някакви седем обитаеми планети в системата на Центавър, три от които били по-красиви дори и от Земята…

— Кълна се, че ги оставих на една от тях. Те са добре. Още следващият кораб ще ги вземе. Аз исках само да се върна тук и да продам изобретението. Знам, това е престъпление, но в наши дни всеки се оправя както може…

Тя знаеше, че я лъже. Почувства, че я обхваща познатата безжалостност. Винаги ставаше така, когато пред нея се изправеха страхливци. Изпълваха я с отвращение, сякаш се намираше прекалено близко до нещо мръсно. За нея бе все едно дали тези хора щяха да останат живи, или щяха да умрат — това не бе от значение. Необяснимо защо тя се колебаеше… въпреки простата логика и противно на първичния инстинкт зад нея. Бе й необходима цяла дълга секунда, за да разбере защо. Накрая осъзна — невероятно наистина! — че и тя самата се бои. Не по начина, по който се страхуваше нищожеството пред нея. Не за себе си. За Ишер. Колко странно бе да седи така и да признава пред себе си този страх. И колко противна бе мисълта, че е от същата раса, към която принадлежи човекът пред нея, човекът, държал се толкова безпардонно и заплашително по време на преговорите иззад прикритието на стоманената си крепост, и хленчещ сега, вкопчен в жалкия си живот.