Читать «Оръжейните майстори» онлайн - страница 43

6.

Хедрок направи крачка напред, платформата се измести настрани и в главата му нахлу калейдоскоп от впечатления. Първо видя, че се намира в командния отсек на кораба, а това бе доста странно, защото по правило този жизненоважен за кораба отсек трябваше да се намира в средата. Имаше само едно обяснение — той се намираше в средата, но в такъв случай хангарът продължаваше сто метра надолу в добавка към стоте нагоре. Следователно той бе в двестаметров космически кораб, т.е. истинско чудовище.

— Е — прекъсна мислите му стържещият глас, — какво ще кажете?

Хедрок бавно се обърна към онзи, който го беше задържал насила. Съгледа човек с издължено бледо лице, на около трийсет и пет години. Той вече бе избутал подвижната платформа нагоре, а сам стоеше изправен зад прозрачен защитен екран. Разглеждаше Хедрок с големите си кафяви подозрителни очи.

— Виждам, че става дума за нещо дяволски забавно — отговори Хедрок. — Но понеже имам спешна нужда от пари, ще приема работата. Не знам дали ме разбирате.

Психологът в него бе напипал правилната струнка. Мъжът се поотпусна. После леко се усмихна и накрая заговори, полагайки видими, но не съвсем успешни усилия да се държи по-сърдечно. Дори си позволи известна непринуденост:

— Това вече е друг разговор. Надявам се и ти да ме разбереш — мислех, че изобщо няма да влезеш.

— Този кораб ме изненада — призна Хедрок. — Кой би допуснал, че се намира в центъра на града? — Струваше му се, че е важно да подчертае този момент. Трябваше да наблегне колко ново и неочаквано е всичко това за него, което щеше да създаде впечатлението, че не е имал никаква предварителна представа за съществуването на кораба. И продължи в същия дух: — Е, щом взаимно се разбираме, има шанс работата да потръгне. Надявам се, предложението за осемстотин на седмица остава?

Мъжът кимна.

— И докато сме на тази тема, нека бъде ясно, че няма да ти дам възможност да избягаш.

— Какво имате предвид?

Човекът се усмихна саркастично. Беше повече от ясно, че откровено се забавлява. Гласът му бе студен и напълно уверен:

— Ами просто ще живееш на кораба, докато не свършиш работата.

Хедрок не се изненада. И все пак той възрази, защото предполагаше, че от него се очаква точно това.

— Виж какво, нямам нищо против да остана тук, но не ми харесва тона ти. Какво има? Мога да те уверя, че не обичам да си пъхам носа в чужди работи. Но понеже през няколко минути ми изтърсваш по нещо ново… е, тогава имам право да знам за какво все пак става дума.

— Дори не се надявай — предупреди го мъжът.

— Как се казваш? — настоя Хедрок. — Какво чак толкова ще стане, ако ти науча името?

Настъпи тишина. Издълженото лице се смръщи. Накрая човекът сви рамене с безразличие.

— Е, мога да ти го кажа. — И той злорадо възкликна: — В края на краищата, тя го знае. Казвам се Рел Гриър.

Името не говореше нищо на Хедрок с изключение на това, че не беше Дърд Кершоу. А що се отнасяше до изпусната думичка „тя“, Хедрок се досещаше за кого става дума.

— Ела насам! — отсечено нареди Гриър. — Искам да ти дам работни дрехи. Ето тук… — Той, изглежда, забеляза едва доловимото колебание на Хедрок и добави: — Или може би си прекалено свенлив, за да се съблечеш пред други хора.