Читать «Опасността от класиците» онлайн - страница 2

— Приключи — казах аз.

— Браво! Работи ли?

— Утре ще видя. Петък следобед е посветен на вашето обучение.

Флоранс се поколеба, сведе поглед. Нищо не ме притеснява повече от свенлива жена и тя го знаеше.

— Боб… Бих искала да ви попитам нещо. Чувствувах се много неудобно. Една истинска жена трябва да избягва тези толкова очарователни, съвсем мъжки превземки.

Тя продължи:

— Ще ми обясните ли над какво работите?

Сега аз се поколебах, на свой ред.

— Вижте, Флоранс… става дума за свръхповерителна работа…

Тя сложи ръката си върху моята.

— Боб… и последният метач от лабораторията знае за тези тайни поне колкото… м-м… най-добрият шпионин от Антарес.

— Ами, това би ме изненадало — отговорих потиснат.

Седмици наред радиото ни утрепваше с постоянното въртене на „Великата херцогиня от Антарес“, космическа оперета от Франсис Лопес. Ненавиждам тази кръчмарска музика. Обичам само класиците, Шьонберг, Дюк Елингтън или Винченцо Ското.

— Боб, моля ви, обяснете ми! Искам да зная с какво се занимавате…

Пак засечка.

— Хайде, какво има, Флоранс? — попитах.

— Боб, обичам ви… много. Значи трябва да ми кажете върху какво работите. Искам да ви помагам.

Ето, години наред човек чете в романите описанието на чувствата, които изпитва, когато чуе първото обяснение в любов. И това най-после ми се случи. На мен. Беше по-вълнуващо, по-прелестно от всичко, което си бях представял. Гледах Флоранс, светлите й очи, рижите й коси, подстригани на пластове по тазгодишната мода ’82. Помислих си, че тя би могла да ме прегърне и аз положително няма да се съпротивлявам. А едно време се присмивах на любовните истории. Сърцето ми биеше лудо и усещах, че ръцете ми треперят. Преглътнах мъчително.

— Флоранс… един мъж не трябва да си позволява да казва такива неща. Да говорим за друго.

Тя се приближи до мен и преди да успея да направя каквото и да е, ме притисна и ме целуна. Почувствувах, че краката ми се подкосяват и се озовах седнал на един стол. А в същото време изпитвах едно колкото неизразимо, толкова и неочаквано чувство на задоволство. Изчервих се от собствената си извратеност и установих с нарастващо изумление, че Флоранс сяда на коленете ми. Изведнъж езикът ми се развърза.

— Флоранс, това е неприлично. Станете. Ако някой влезе, ще се изложа. Станете.

— Ще ми покажете ли опитите си?

— Аз… Ох!…

Трябваше да отстъпя.

— Всичко. Всичко ще ви обясня. Само станете.

— Знаех си, че сте много мил — каза тя, като ставаше.

— Все пак — казах аз, — вие злоупотребявате с положението, признайте си.

Гласът ми трепереше. Тя ме потупа нежно по рамото.

— Хайде, скъпи Боб. Бъдете по-модерен.

Побързах да се впусна в областта на техниката.

— Спомняте ли си първите електронни мозъци? — попитах.

— Онези от хиляда деветстотин и петдесета?

— Малко по-рано — уточних. — Това бяха изчислителни машини, впрочем доста наивни, спомняте ли си, че много бързо им сложиха специални устройства, което им даде възможност да съхраняват различни готови понятия? Запаметяващите устройства!