Читать «Опасността от класиците» онлайн - страница 5
Борис Виан
Флоранс гледаше с интерес. Внезапно подскочи. Тихо, почти нежно високоговорителят започна да гука:
— Боб! Какво става?
— Господи — казах раздразнено, — тя не знае друго… сега непрекъснато ще рецитира Жералди.
— Но, Боб, защо си говори сама?
— Всички влюбени си говорят сами!
— А ако я попитам нещо?
— А, не! — казах. — Това не. Оставете я на мира. Вече почти я повредихте!
— Ох, какъв мърморко сте само!
Машината мъркаше тихичко и приспивно. Чу се някакъв звук, сякаш тя си прочисти гърлото.
— Машино — каза Флоранс, — как се чувстваш?
Този път от апарата излезе страстно излияние.
— О! — каза Флоранс. — Каква дързост!
— Така е било в ония времена. Мъжете първи са се обяснявали на жените в любов и мога да се закълна, че са били смели, малка моя Флоранс…
— Флоранс! — каза машината замислено. — Тя се нарича Флоранс!
— Но това не е Жералди! — запротестира Флоранс.
— Значи вие нищо не сте разбрали от моите обяснения! — забелязах леко обиден. — Не съм конструирал прост апарат, възпроизвеждащ звукове. Казах ви, че вътре има куп нови рефлексни вериги и пълен фонетичен склад, които и позволяват да разиграва това, което е вкарано в паметта й, и да създава адекватни отговори… Трудното беше да запазя равновесието й, а вие току-що го разрушихте, като я натъпкахте със страст. Все едно да дадете пържола на двегодишно дете. Тази машина е още дете… а вие току-що я накарахте да яде мечешко месо…
— Достатъчно съм голям, за да се занимавам с Флоранс — сухо отбеляза машината.
— Но тя чува! — каза Флоранс.
— Ами да, чува!
Ставах все по-раздразнителен.
— Чува, вижда, говори…
— И ходи! — добави машината. — Ами целувките? Разбирам какво е това, но не знам с какво ще целувам — продължи тя замислено.
— Въобще няма да целуваш — отвърнах аз. — Сега ще те изключа, а утре ще ти изчистя паметта, като ти сменя каналите.
— Ти — каза машината — не ме интересуваш, отвратително брадато същество. И да оставиш на мира контакта ми.
— Много си му е хубава брадата — възрази Флоранс. — Вие сте невъзпитана.
— Може би — каза машината с похотлив смях, от който ми настръхна косата, — но що се отнася до любовта, там съм по-наясно… Моя Флоранс, ела по-наблизо…
— Я се опитай да се усмихнеш — подиграх й се аз.
— Аз мога да се смея! — каза машината.
И отново се изсмя безсрамно.
— Във всеки случай — казах вбесен — би могла да не копираш Жералди като папагал.
— Не копирам нищо като папагал! — отвърна машината. — Доказателството е, че мога да те нарека глупак, простак, кретен, идиот, тъпак, задник, боклук, олигофрен, парцал, куку…
— Аа! Стига толкова — запротестирах.
— Ако плагиатствувам Жералди — продължи машината, — то е, първо, защото не може да се каже нищо по-хубаво за любовта, и още, защото ми харесва. Когато ти кажеш на жените такива неща, каквито им е казал тоя тип, ела да ми се обадиш. И ме остави на мира. Не говоря на теб, а на Флоранс.
