Читать «Обсидиановата стая» онлайн - страница 20

Проктър направи няколко изчисления наум. Самолетът им имаше крайцерска скорост от малко по-малко от 450 мили в час. Както беше казал Шейпли, този на Диоген вдигаше 500. Единственото, в което бяха равни, благодарение на модификациите на Шейпли, беше обсегът. Като се имаше предвид предимството на самолета му в скоростта, Диоген, прецени Проктър, щеше да кацне на летище „Шанън“ след седем часа полет. На тях щяха да съм им нужни осем и половина часа, за да стигнат до ирландското крайбрежие. Шейпли не беше обяснил защо не могат да кацнат на „Шанън“. Проктър предположи, че вероятно е свързано с почти нелегалния им полет и нуждата да избягнат митницата. Но това нямаше значение, защото предвид преднината си, Диоген щеше да пристигне най-малко два часа и половина преди тях.

Проктър използва своя лаптоп, за да провери отново полетния план на неговия „Бомбардиър“. След това затвори лаптопа и се разположи колкото можа по-удобно, затвори очи и с военна дисциплина се откъсна от келтската музика, която Шейпли дънеше по самолетната уредба. Опита се да мисли за бурния Атлантик, който се пенеше под тях. Полагаше усилия да не мисли как бе видял Констънс за последно: насилвана да влезе в чакащия самолет. Най-вече се опитваше да не мисли, какво й е приготвил Диоген, защото знаеше от опит, че каквото и да е, няма да е нещо хубаво.

Малко след седемнайсет часа местно време самолетът отново стигна до суша. Минути по-късно вече кацаха на „Конашир“ – частно летище на Аранските острови, чиято единствена писта беше достатъчно дълга, за да приеме чесната. Докато Проктър отново се зарови в лаптопа си, Шейпли слезе от самолета и отиде до самотната сграда на летището, подслоняваща самолетното обслужване. Там беше посрещнат от мъж, който очевидно беше сам на смяна. Двамата се прегърнаха и по оживения им разговор Проктър разбра, че Шейпли доста често прави този преход. Няколко минути по-късно пилотът се върна при самолета широко усмихнат.

— Братът на моя приятел има таксита тук на Инишмор – обясни той. – Ако хванеш ферибота от Росавийл, ще бъдеш на „Шанън“ след…

— Не отивам на „Шанън“ – прекъсна го Проктър. – Вече не.

Шейпли замълча.

Проктър посочи лаптопа.

— Бомбардиърът е заредил на „Шанън“ и е излетял отново.

— Закъде?

Проктър се поколеба за миг.

— Уж за Мавритания.

Шейпли се смръщи, вратата за пилотското място остана полуотворена.

— Мавритания? Боже мили, това е… къде? Западна Африка?

— Западна Централна Африка. Две хиляди и двеста мили.

Шейпли прокара пръсти през своя помпадур.

— И ти искаш да…? – Той повдигна гъстите си вежди.

— Да.

— Не знам. Тъпата Африка. Имах няколко ходения дотам и не бързам да ги повторя.

— Само ще заредим и ще излетим отново. Почти сигурен съм, че Мавритания е само място за презареждане.

Шейпли продължаваше да се мръщи.

— Кое летище?

— „Акджуджт“. Малко е, далеч от обичайните граждански въздушни коридори. Място, където не задават много въпроси. Виж, става дума за още пет, пет и половина часа летене. Повече или по-малко.