Читать «Обладаване» онлайн - страница 338

Аш казваше — не лично на него, защото не съществуваше привилегировано общуване, просто случайно той беше там точно в този миг, за да го разбере, — че важното са списъците, думите, с които наричаме нещата, езикът на поезията.

Бяха го учили, че езикът по принцип е непълноценен, че никога не може да изрази съществуващото, че изразява само самия себе си.

Замисли се за посмъртната маска. Едновременно можеше и не можеше да каже, че маската и човекът са мъртви. С него се беше случило нещо и начините, по които можеше да го каже, бяха станали по-интересни от мисълта, че не може да го изрази.

* * *

Изпита зверски глад. Докато отиваше да си отвори консерва с царевица, отново чу котките, които пискливо дращеха по вратата. Откри куп консерви със сардели и сардини — двамата с Вал живееха пестеливо и това беше насъщното им блюдо. Отвори една консерва, изсипа я в чинийка, сложи я в антрето и отвори вратата. Насреща му се ококориха лица — триъгълни лъскави черни лица със златни очи, лица, подобни на мустакати сови с тигрови шарки, сиво коте с цвят на дим и натежал оранжев котарак. Остави чинийката и ги извика, както беше чувал да ги вика възрастната жена. За миг се поколебаха, свели глава на една страна, а той наблюдаваше как разширените им ноздри душат мазнината във въздуха. Метнаха се по корем край него и храната изчезна — две глави грабнаха и ометоха всичко, а зад тях останаха боричкащи се крака, извити тела и проточен разочарован писък. Отвори още консерви и изнесе няколко чинийки. По стъпалата хукнаха меки стъпки, белите зъби разкъсваха рибата като игли, около глезените му се завъртя и замърка море от доволна наелектризирана козина. Продължаваше да ги наблюдава. Петнайсет котки се взираха в него със светлозелени стъклени очи, светлокафяви, жълти, кехлибарени очи, а зениците им се свиваха на процепи от светлината на антрето.

* * *

Не виждаше защо да не излезе в градината. Върна се през мазето, следван по петите от няколко беззвучни звяра, и дръпна забраненото резе, което заяде от ръждата. Наложи се да премести купища хартии от вратата. (Вал казваше, че са пожароопасни.) Завъртя езичето на ключалката и подпря вратата. В стаята нахлу студеният нощен въздух, землист и влажен, а котките го изпревариха и се втурнаха в градината. Качи се по каменните стъпала, заобиколи зида зад точката, до която стигаше ограничената му гледка, и застана под дърветата в тясното пространство.

Октомври се случи влажен и поляната беше покрита с мокри листа, макар че някои дървета още бяха зелени. Сега протягаха нагоре усуканите си ръце, черни в розовото зарево на уличните лампи, което не се сливаше с черния мрак от другата страна, а се стелеше като воал над него. Докато не можеше да стъпи в градината, въображението му я рисуваше като широко място с дишащи листа и истинска земя. Сега беше навън и му изглеждаше по-малка, но все така загадъчна заради земята, в която растяха всякакви неща. Различаваше шпалира на прасковите до серпентината на червения тухлен зид, опасвал някога имението на генерал Феърфакс в Пътни. Отиде и докосна зидарията. Едно време бяха положили изпечените тухли много старателно и здравият зид не беше мръднал. Андрю Марвъл е бил секретар на Феърфакс и е писал поезия в градините му. Роланд не беше сигурен защо се чувства толкова щастлив. Заради писмата, заради стихотворението на Аш, заради открилото се бъдеще или просто защото беше сам — потребност, която от време на време болезнено изпитваше, и нещо, което напоследък му липсваше? Продължи по пътеката от вътрешната страна на зида до края на градината, където няколко овошки закриваха гледката нататък. Обърна се и се загледа през поляната към изнурената къща. Котките все така го следваха. Змиевидните им тела се вплитаха в сенките на дърветата върху тревата, лъскави на светло, кадифеночерни в мрака. Очите им просветваха за миг като кухи червеникави топчета със синкава искра в средата, зеленикаво прошарени извивки в мрака, които проблясваха и изчезваха. Беше толкова доволен просто да стои и да ги съзерцава, че замръзна с глупава усмивка на лицето. Сети се за годините, потънали в усойната им миризма, за капещата пещера, в която беше живял, и сега, на прощаване — защото това поне бе сигурно, скоро щеше да се махне от тук — изпитваше просто приятелски чувства към тях. Утре трябваше да потърси някой да се грижи за тях. Тази вечер започваше да мисли за думи, думи, които извираха от някакъв кладенец в него, списъци с думи, които се подреждаха в стихове — „Посмъртна маска“, „Зидът на Феърфакс“, „Няколко котки“. Успяваше да чуе, да усети, почти да види щрихите, описани от глас, който още не познаваше, но беше сигурен, че е неговият. Стиховете не бяха внимателни наблюдения, все още не бяха и заклинания, нито пък размишления за живота и смъртта, макар че имаше по малко от всичко това. Прибави още едно заглавие, „Котешка люлка“, защото осъзна, че иска и може да говори за начина, по който изникват и възникват формите. Утре ще купи нова тетрадка и ще ги запише. Тази вечер ще запише достатъчно, за да си спомни.