Читать «Обладаване» онлайн - страница 336

* * *

Писателят може да създаде или най-малкото да пресъздаде за читателя първичните удоволствия от храненето, пиенето, съзерцанието, секса. Романите имат задължителното си виртуозно изпълнение, златистия омлет с подправки, изпъстрен със зелени късчета, който се топи като масло в устата с вкус на лято, или кадифеното бедро, твърдо и топло, отместено достатъчно, за да разкрие горещото хлътване, някой и друг къдрав косъм, мерналото се средоточие. Обикновено не се пише толкова задълбочено за не по-малко наситеното удоволствие от четенето. Причините за това са очевидни — най-очевидна е регресивната природа на подобно удоволствие, почти като пропадане в пропаст, където едни думи насочват вниманието към силата и приятния вкус на други думи и така до безкрай, а въображението е принудено да преживява нещо книжно и сухо, нарцистично и въпреки това неприятно отстранено, без непосредственото въздействие на сексуалната влажност или ароматния рубинен блясък на доброто бургундско. Ала въпреки това за хора като Роланд най-будното, най-опияняващото преживяване е четенето, когато думите са яростно и все пак непоклатимо живи. (Каква невероятна дума е „опияняващо“, между другото — намеква едновременно за будна и изострена сетивност, както и за пълната й противоположност, за удоволствието на ума, противопоставен на стомаха, макар че идеално знаем как едното не може без другото, знаем го и с главата, и със стомаха, когато добре си вършат работата.)

Замислете се за това, както се замисли Роланд, докато за дванайсети или може би за двайсети път препрочиташе „Градината на Прозерпина“ — стихотворение, което „познаваше“, доколкото вече беше преживял всяка дума, знаеше ги и поред, и в безпорядък, по памет, от избрани точни и неточни цитати и можеше да предскаже, а понякога дори да цитира следващата дума или друга, която все още е далеч, но наближава, а мисълта му уверено улавяше мястото й като нокът на птица, кацнала на клона. Замислете се — писателят е бил сам, когато ги е писал, и читателят е сам, когато ги чете, но двамата са заедно, сами. Настина, писателят може да е бил сам и със златните ябълки на Спенсър в „Кралицата на феите“, градината на Прозерпина, ярко блещукане сред пепелта и саждите на онова място, може да е видял с очите на ума, с очните си ябълки златните плодове на Пролетта, може да е зърнал Изгубения рай в градината, в която Ева е приличала на Помона и Прозерпина. Бил е сам, когато е писал, и все пак не е бил сам, всички тези гласове са напявали едни и същи думи — златни ябълки, различни думи на различни места, ирландски замък, невиждан чифлик с жилави стени и с кръглите сиви очи на слепец.

Един и същ текст може да се прочете прилежно, за да се разграфи, да се разреже — дисекция, която долавя шумоленето на нечути звуци и брои дребните сиви местоимения за удоволствие или учене, като в момента дори не чува „златни“ и „ябълки“. Има и личен прочит, който се вкопчва в някакъв личен смисъл — изпълват ме любов, отвращение или страх, следователно търся любов, отвращение или страх. Повярвайте, има и безличен прочит, когато очите на ума възприемат ред по ред, а ушите на ума омаяно слушат песента им.