Читать «Обладаване» онлайн - страница 337

А понякога има и прочит, от който всяко косъмче на врата ни, несъществуващата ни козина настръхва и се разтреперва, когато всяка дума гори и свети, тежка, точна, ясна и безкрайна, като огнени камъни или точиците на звездите в мрака — прочит, при който съзнанието, че ще разпознаем написаното по различен начин, по-добре или с по-дълбоко удовлетворение, изпреварва способността ни да кажем какво или как го знаем. При такъв прочит след усещането, че текстът ни се струва напълно нов, сякаш не сме го виждали никога преди, почти веднага настъпва друго усещане — че всичко винаги е било там и ние като читатели сме го знаели, винаги сме знаели, че е така, но сега за пръв път разпознаваме и напълно осъзнаваме собственото си знание.

Роланд четеше — или препрочиташе — „Златните ябълки“, сякаш думите бяха живи същества или огнени камъни. Виждаше дървото, плода, извора, жената, тревата и змията, едновременно единствени и многолики. Чуваше неподражаемия глас на Аш и същевременно чуваше самия език, който се стелеше и предеше собствения си рисунък, непостижим за никое човешко същество, било то писател, или читател. Чу думите на Вико, че първите хора са били поети, а първите думи са били имена, които едновременно с това са били неща, след което чу странните си и неминуемо безсмислени списъци, които съставяше в Линкън, и прозря какво представляват. Осъзна също така, че Кристабел едновременно е и не е Музата и Прозерпина, и след като го прозря, това му се стори толкова интересно и на място, че се разсмя. Аш го беше тласнал по този път, за да намери нещо, и в края на краищата откри следата, от която беше тръгнал — всичко останало отпадна, писмото, писмата, Вико, ябълките, списъкът му.

* * *

„Те виеха в градината, извисили глас, виеха гладно, безутешно.“

* * *

Малкият отпечатък от посмъртната снимка на Рандолф Аш върху бюрото му изглеждаше двусмислено. Можеше да се тълкува двояко — сякаш човек се взира в празен калъп, сякаш плоските скули и чело, празните очи и витиеватите вежди бяха изваяни от скулптор и отвръщаха на погледа. Човек беше едновременно някъде вътре, като маскиран актьор зад склопените очи, и отвън, загледан ако не в края, то най-малкото в някакъв завършек. На първа страница в книгата му имаше снимка на Аш на смъртното му легло — буйната бяла коса, умореното изражение, уловено в краткия миг между подобието на живот и застиналата смърт. Всички тези покойници, резервираният и чувствен интелектуалец на Мане, пророкът на Уотс — всички те бяха едно цяло, макар да бяха също и Мане, и Уотс; думите също бяха едно цяло — дървото, жената, водата, тревата, змията и златните ябълки. Винаги беше смятал, че те са част от него — Роланд Мичъл, и беше живял с тях. Спомни си разговора с Мод за съвременните теории за разединената личност, съставена от противоборстващи системи от вярвания, желания, езици и молекули. Всичко това беше Аш; нищо във всичко това не бе Аш и въпреки това, колкото и необятен да беше Аш, той го познаваше. Докосна писмата, които Аш беше докосвал, по които припряно и несигурно беше прокарвал ръка, преправяйки и отхвърляйки собствените си думи. Загледа се във все така огнените следи на стиховете.