Читать «Обладаване» онлайн - страница 320

Не можем ли да оправдаем желанието си да видим скритото с довода, че същите тези, чието неодобрение ги е превърнало в демони за най-близките им и най-скъпи същества, сега са наши обичани предци, чиито реликви бихме тачили в светлината на деня?

27 НОЕМВРИ 1889 г.

Старата жена леко ситнеше по тъмните коридори, а после се качи по стълбите, като несигурно спираше на някоя площадка. В гръб — защото сега я виждаме съвсем ясно — в гръб и сред сенките все още можеше да мине за жена на неопределена възраст. Беше облечена с кадифен халат и везани меки чехли. Вървеше изправена и ставите й, макар че тялото й бе уютно напълняло, не пропукваха. Косата й се спускаше на дълга светла плитка между плещите; на светлината на свещта би могла да ни се стори бледозлатиста, но всъщност беше кестенява, изсветляла до бяло.

Жената се вслушваше в къщата. Сестра й Пейшънс спеше в най-хубавата стая за гости, а някъде на втория етаж спеше и племенникът й Джордж, вече амбициозен млад адвокат.

Склопил очи, в спалнята си със скръстени ръце лежеше Рандолф Хенри Аш. Бялата му коса почиваше в ореола от набран сатен, главата му бе положена върху бродирана копринена възглавница.

Когато разбра, че няма да може да заспи, тя отиде при него, безшумно отвори вратата и остана там, загледана в промените. Непосредствено след смъртта изглеждаше същият, умиротворен и успокоен след мъките, сякаш отпочинал. Сега си беше отишъл и стаята беше празна, беше останало само все по-отчетливо изрязаното костеливо подобие с хлътнали очи, изпъкнала челюст и пожълтяла кожа, опъната по хребета на скулите.

Тя се опитваше да осъзнае промените, прошепна молитва в савана от тишина и попита нещото в леглото: „Къде си?“.

Както всяка нощ, цялата къща миришеше на изгасени въглища в огнището, на изстинали скари и стар пушек.

Върна се в малкия си кабинет, където писалището й беше зарито със съболезнователни писма, на които трябваше да отговори, и със списъците с поканените на утрешното погребение, които трябваше да провери. Извади дневника от чекмеджето, взе още няколко листа, погледна нерешително към купчината и се измъкна през вратата, заслушана в съня и смъртта.

Изкачи още едни стълби до последния етаж на къщата, където беше кабинетът на Рандолф — цял живот задачата й беше да не допуска там жива душа. Не правеше изключение дори за себе си. Пердетата не бяха спуснати. Светлината на уличния фенер се губеше в бликналото сребро на пълнолунието. Долови призрачния аромат на тютюна му. На писалището бяха останали купища книги, извадени преди последната му болест. В стаята още се усещаше присъствието му, сякаш беше потънал в работа. Тя седна на писалището, остави свещта пред себе си и се почувства не по-добре — каква нелепа мисъл!, — но поне не толкова безутешна, сякаш присъствието тук не беше толкова изпито и ужасно като онова, което спеше или лежеше на долния етаж, студено като камък.