Читать «Обладаване» онлайн - страница 322
Антония Сюзън Байът
— Да, живяхме щастливо — казваше тя и наистина беше така. Бяха щастливи дори тогава, също както бяха щастливи преди, седнали един до друг, почти без да говорят, загледани в едни и същи неща.
Влизаше в стаята и чуваше гласа му:
Умираше със стил. Тя виждаше как се подготвя, как се бори с болката, със световъртежа и страха, за да може да й каже нещо, което тя по-късно ще си спомня с топлина и достойнство. Понякога с казаното сякаш слагаше край: „Разбирам защо Свамердам е копнеел за тихия мрак“. Или: „Опитвах се да пиша правдиво, да видя онова, което можех да видя от мястото, на което съм застанал“. А веднъж се обърна към нея: „Четирийсет и една години без капка гняв. Не вярвам мнозина съпрузи и съпруги да могат да кажат същото“.
Записваше думите му не заради онова, което казваха — въпреки че казваха хубави неща, а защото й напомняха лицето му, обърнато към нея, интелигентните очи под влажното набръчкано чело, крехкия допир на силните някога пръсти.
— Помниш ли, мила… помниш ли как седеше като водна фея на камъка, на камъка с водораслите, къде беше, не помня как се казваше… не ми казвай… при онзи извор, извора на поета… извора на Воклюз. Седеше, огряна от слънцето.
— Бях много уплашена. Потокът течеше много бързо.
— Не изглеждаше уплашена.
В края на краищата, след като всичко свърши, общото помежду им беше най-вече мълчанието
— Всичко беше въпрос на мълчание — каза му тя на глас, седнала в кабинета му, където вече не можеше да очаква отговор, — нито гняв, нито разбиране.
Подреди пред себе си нещата, от които зависеше решението й. Връзка писма с избеляла лилава панделка. Гривна, която беше сплела от кичури от косата на двамата през тези последни месеци и сега смяташе да погребе с него. Часовникът му. Незавършено писмо без дата с неговия почерк, което преди време беше намерила в бюрото му. Писмо до самата нея, написано с почерк като паяжина.
Запечатан плик.
С трепереща ръка тя взе писмото, което беше получила преди месец.
Уважаема госпожо Аш,
Вярвам, че името ми не Ви е непознато и знаете нещо за мен — не мога да си представя обратното, — макар че, ако случайно писмото ми се окаже пълна изненада за Вас, моля да ми простите. Моля да ми простите, каквито и да са обстоятелствата, че Ви се натрапвам в такъв момент.
Казаха ми, че господин Аш е болен. Пише го и във вестниците, които не крият тежкото му състояние. От надежден източник зная, че може да не е още дълго сред нас, но, естествено, отново моля да ми простите, ако не съм права, което е възможно и за което съм длъжна да се надявам.
Написах някои неща, които в края на краищата установих, че бих искала да знае. Изпитвам сериозни съмнения относно мъдростта на подобна постъпка, с която привличам внимание в такъв момент — наистина не зная дали пиша за свое опрощение или заради него. По този въпрос се оставям във Вашите ръце. Длъжна съм да се доверя на Вашата преценка, на великодушието Ви, на Вашата добронамереност.
И двете сме вече на преклонна възраст и поне моите огньове отдавна са угаснали.
Не зная нищо за Вас поради най-благородната причина — защото не ми бе казана нито дума.
Написах някои неща, предназначени само за неговите очи — осъзнавам, че не мога да кажа какво точно, и запечатах плика. Ако желаете да го прочетете, писмото е във Вашите ръце, макар да се надявам, стига да е възможно, той да го прочете и да реши.
Ако не може или не желае да го прочете… ах, госпожо Аш, отново се оставям във Вашите ръце — постъпете с моя заложник, както намерите за добре и както имате право да постъпите.
Причиних голяма болка, макар че, Бог ми е свидетел, не съм искала да Ви нараня, и се надявам, че поне Вас не съм успяла да раня или поне не е било необратимо.
Признавам, че ще Ви бъда признателна за някой ред — на прошка, жалост или ярост, ако трябва… Дали ще имате сили за това?
Живея в кула като стара вещица и пиша стихове, които никой не иска.
Ако доброто Ви сърце Ви позволи да ми кажете как е той, ще славя Бога за Вашето великодушие.
Оставям се във Вашите ръце.
