Страница с откъси от стихотворения, изпратена от Ариан Льоминиер на Мод Бейли.
Дева Мария се мъчи с бреме,нейното бреме тежи на кръста,тя носи бреме по всяко време,както камъкът белези — мрежа гъста.С груби удари чук я отвлякълот древния сън на скалата дива,около нея след туй изсякълзвезди, които плачат горчиво.Нейното бреме, издялано в камъка,към нейното бреме светът се стече,тя чува пукот в крехката рамкаи знае: Той няма да дойде вече.Така бе неподвижномалкото създание —отказа роля в нашетоготово изпитание —дъхът му бе горещ:едно, две, три —и после обезсиленавечност се разкри,плътта му бе лазурна —пурпур вече няма —и то бе неподвижно,напълно като камък.Говоря за разлято мляко.За белите петна,за пъплещата нишкаизхвърлена храна.Знам, други вино с тъмен дъхнадигат във стакана,но тия бели струйки бяхамои — в плътна кана,но ето тука парадокс,как цапа белотата,хем чиста и невинна — пакприбра си я земятас божествен мирис на сено,на топла крава дойнаи на любов, от моятапо-кротка, по-спокойна —по масата ни се разливаи течният му гряхна пода капе с влажен звукв тая мека прах.Захранваме се с кръв и мляко.Кой дара ще погълне?Пред зиналите в глад устаразливаме, не пълним.И тука няма изкупление,каквото и да правим,не можем да изтрием бялотоили да го удавими колкото сега да чистя,да търкам, търкам с бяс,духът на бялото ми мляковгорчава моя глас. АИ
20
Притискам длани о прозореца,о белия му кръст —не си ли ти отвъд стъклото,силует в цял ръст?Как идат тежките видения,в плащ, с шапка със пераили смразяващо разголени —мрамор — не разбрах?Как спомените им ни мъчат —това не е ли трик?С любов — автоматично —целунати за миг,и после бързо стапят секости, плът и кръв,ала безкрайна милостги скрепва заедно — с връв.Навън в студа и мраканедей излиза сам,ще те пресрещна гола,храбро и без срам,а ти със остри пръстиплътта ми раздериот мокрите ми кости,живеца намери —студа ти с топлина ще храня,ще дишам твоя мраз,допрем ли белите си устни,то слива се — завчас… АИ
