Читать «Обладаване» онлайн - страница 271

Разбрах, че знае всичко — моите подозрения, страхове, негодувания. И че избира да не ми прости. Което отново ме ядоса и си тръгнах разплакана. Защото казва, че няма нужда от помощ, но не е така — вече я е поискала, затова е тук. Какво ще стане с нея? С нас? С детето? Трябва ли да говоря с баща ми? Все още ми прилича на премръзналата змия от Езоповата басня. Някоя метафора може да се загнезди във въображението дори след като изтлее и стане неуместна. А щом е така, коя от двете ни е змията? Но колко студено ме изгледа! Чудя се дали не е полудяла.

[В КРАЯ НА ЯНУАРИ]

Днес реших да говоря с баща ми за състоянието на братовчедката Кристабел. Няколко пъти исках да го сторя, но все нещо осуетяваше плановете ми. Може би страх, че той също ще ме укори. Ала помежду ни цари мълчание. Затова изчаках да отиде в църквата — за вещо око състоянието й е вече очевидно. Прекалено дребна е на ръст, за да го скрие.

Влязох при баща ми и на един дъх изговорих, преди да успее да ме отклони от целта ми:

— Искам да поговорим за Кристабел.

— Със съжаление забелязах, че вече не проявяваш същата привързаност.

— Що се отнася до това, не мисля, че иска моята привързаност. Бях изтълкувала погрешно някои неща. Мислех, че двамата толкова сте се сближили, че не остава място за мен.

— Много несправедливо обвинение. Както за нея, така и за мен.

— Вече го знам, защото го видях, татко, видях състоянието й, което не може да се сбърка. Била съм сляпа, но сега прозрях.

Той извърна лице към прозореца и каза:

— Мисля, че не бива да говорим за това.

— Искаш да кажеш, че аз не бива да говоря за това.

— Мисля, че и двамата не бива да говорим за това.

— Но какво ще стане с нея? С детето? Завинаги ли ще останат тук? Като стопанка на този дом искам да знам, трябва да знам. Освен това искам да помогна, татко, искам да помогна на Кристабел.

— Изглежда, че най-добрият начин да й помогнем е да не говорим.

Стори ми се озадачен.

— Добре, ако знаеш какви са намеренията й, това ми стига, ще си мълча и няма да пророня нито дума. Искам само да помогна.

— Ах, мила моя — отвърна той, — не знам нищо повече за намеренията й. Тъна в догадки също като теб. Предложих й дом, както ме беше помолила — в писмото й се казваше само „за известно време“. Но не ми позволява да говоря за причината, която налага да е тук. Всъщност Год ми отвори очите, и то много рано. Може би ще се обърне към Год, като му дойде времето. Наша роднина е, предложили сме й убежище.

— Трябва да говори за нещастието си — повторих аз.

— Опитах — отвърна баща ми, — но отклонява всеки опит. Сякаш иска да отрече състоянието си дори пред себе си.

ФЕВРУАРИ

Забелязвам, че този дневник вече не ми доставя голямо удоволствие. От известно време не е нито писателско упражнение, нито описание на света ми — само разказ за ревност, главоблъсканици и негодувание. Забелязах също, че записването на подобни чувства не ги прогонва, а само им придава осезателен живот, както восъчните кукли оживяват, докато вещицата ги загрява и оформя, преди да забие в тях иглите си. Не започнах този дневник, за да ми бъде довереник, докато шпионирам чужда болка. Опасявам се също, че по случайност може да бъде прочетен и изтълкуван неправилно. Затова, заради всички тези причини, както и заради един вид духовна дисциплина, за известно време спирам да пиша в него.