Читать «Обладаване» онлайн - страница 270

Запалените свещи са толкова красиви, когато с тях отбелязваме нов свят, нова година, нов живот. Тантурестата ни малка църква не е особено различна от пещерата, в която често изобразяват раждането на Иисус. Всички коленичиха в молитва — овчарите, рибарите. Аз също коленичих, опитвайки се да влея в обърканите си мисли някакво милосърдие и доброжелателност, да се помоля, както аз си знам. Молех се както винаги хората да разберат духа, заради който баща ми почита само празници, които смята за универсални — за него Рождество е зимното слънцестоене, обръщането на Земята към светлината. Кюрето се страхува от него. Знае, че трябва да го порицае, но не смее.

Забелязах, че тя не коленичи, но накрая все пак се наведе много предпазливо, сякаш всеки миг щеше да припадне. Когато отново седнахме на местата си и запалиха свещите, погледнах да видя дали е добре, и изведнъж разбрах. Беше се облегнала в края на скамейката, подпряла глава на колоната със здраво стиснати очи и устни — изнурена, но без грам търпение. Беше в сянка, погълната от сенките на църквата, но забелязах, че е пребледняла. Беше притиснала ръце под гърдите си и нещо в извивката на тялото й, някакъв древен инстинкт в ръцете й да се предпази внезапно ми помогнаха да прозра какво прикрива и какво аз, добрата селска жена и стопанка на цяло домакинство, отдавна трябваше да съм разбрала. Бях виждала прекалено много жени да притискат ръце по този начин; не можеше да бъркам. От стойката й забелязах, че е наедряла. Наистина беше потърсила убежище при нас. Това обясняваше много — макар не всичко.

Год знае. Тя има зорко око и разбира от тези неща.

Мисля, че баща ми също знае — сигурно знае от известно време, ако не и преди да дойде. Изпитва жалост и иска да я защити, сега разбирам; съзирала съм чувства, които не съществуват освен в собственото ми разпалено въображение.

Какво да кажа и какво да сторя?

31 ДЕКЕМВРИ

Усещам, че няма да посмея да й кажа нищо. Следобед се качих в стаята й с малък подарък — ечемичена захар и някаква книга, която бях помолила да ми заеме, преди да се разсърдя.

— Съжалявам, че се държах толкова нелюбезно, братовчедке. Бях жертва на недоразумение.

— Наистина — отвърна тя не особено любезно. — Радвам се, че го смятате за недоразумение.

— Вече знам как стоят нещата. Искам да се отнасям добре с вас. Да ви помогна.

— Виж ти, вече знаете как стоят нещата — промълви бавно тя. — Знаете как стоят нещата. Дали наистина е възможно да го знаем за друго човешко същество? Кажете ми тогава, братовчедке Сабин, как стоят нещата с мен?

И тя предизвикателно втренчи в мен бялото си лице и светлите си очи, очаквайки да говоря. Ако бях успяла да го произнеса, какво ли щеше да каже или да направи? Права съм, не храня никакво съмнение. Но се запънах, не знаех какво искам да кажа, бях убедена, че съм я огорчила, и накрая, тъй като продължаваше да ме гледа, избухнах в сълзи.

— Всичко е наред, добре съм — каза тя. — Аз съм зряла жена, а вие сте още девойка и главата ви е пълна с фантазиите и непостоянството на младостта. Мога да се грижа за себе си. Не желая помощта ви, Сабин. Но се радвам, че вече не ви изпълва гняв. Гневът е отрова за духа, както научих на собствен гръб.