Читать «Обладаване» онлайн - страница 268

Пиша това и знам, че се държа абсурдно.

А когато пиша, че се държа абсурдно, знам, че не е така.

НОЕМВРИ

Днес излязох на дълга разходка по стръмния бряг. Денят не беше подходящ за разходка, бяха се провлачили едри гъсти валма мъгла и пръски от вълните; духаше доста силен вятър. Изведох Трей, без да я питам. Доставя ми удоволствие мисълта, че вече е готов да ме последва навсякъде въпреки думите й, че обича само веднъж. Кучето ме обича, сигурна съм, и настроението му е в съзвучие с моето, защото е печално и сдържано животно и целеустремено си пробива път през влагата, без да си играе и да се усмихва като някои други кучета. Обичта му е тъжен жест на доверчивост.

Тя тръгна след мен. Не се беше случвало никога преди. През всички онези дни, когато се надявах да дойде или да ме последва, тя не го направи, освен ако не я умолявах или предумвах за нейно собствено добро. Но когато излязох на разходка, за да избягам от нея, тя се втурна подире ми, леко забързана, макар да не искаше да проличи, че бърза, загърната с голямата си пелерина и качулка, а глупавият й чадър плющеше и пращеше от вятъра и се огъваше ту навън, ту навътре, напълно безполезен. Такава е човешката природа — хората на драго сърце се втурват подир теб, щом спреш да ги обичаш или да искаш близостта им.

Пътеката минава покрай всички паметници — долмена, падналия менхир и малкия параклис на Богородица с гранитното изображение върху гранитна плоча, която не се различава особено от грубата повърхност на келтските камъни и навярно е била изсечена от някой отломък.

Настигна ме и попита:

— Може ли да ви придружа, братовчедке Сабин?

— Както искате — отвърнах, положила ръка върху плещите на кучето. — Както желаете, разбира се.

Продължихме и тя отново се обади:

— Боя се, че съм ви обидила с нещо?

— Ни най-малко.

— Всички сте страшно мили с мен. Чувствам, че наистина намерих убежище и дом в бащината ми родина.

— Двамата с баща ми се радваме, че е така.

— Имам чувството, че вие не се радвате. Имам остър език и трънлива външност. Ако съм казала нещо…

— Не сте.

— Въпреки това се натрапих в мирния ви живот. Макар че в началото не изглеждахте напълно удовлетворена от него.

Не можех да говоря. Забързах крачка и кучето се хвърли след мен.

— Развалям всичко, до което се докосна — каза тя.

— Няма как да знам, защото нищо не разказвате.

Този път тя не каза нищо. Мълчанието се проточи. Вървях все по-бързо; това е моята земя, млада съм и съм силна; беше й трудно да не изостава.

— Не мога да ви кажа — отвърна след известно време. Не умолително, защото не умее, а рязко, едва ли не нетърпеливо. — Не мога да се доверявам. Не е в природата ми. Саможива съм, така оцелявам — само и единствено така.