Читать «Обладаване» онлайн - страница 264

И рекъл той на танцуващото дете:

— Да излезем ли с тази лодка в морето?

А човечето застинало безмълвно и неподвижно и не отговорило.

И той казал:

— Толкова надалече дойдох и преголям е страхът ми, но ако мога да стигна до нея, ще продължа.

А то казало:

— Чакай.

А той си помислил за нея, някъде там над водата сред всички останали, с измършавялото й бяло лице и плоските й гърди, и прегладнялата й уста, и извикал: „Чакай“, а гласът й с вой му отвърнал като ехо:

— Чакай.

А той размърдал с ръце въздуха, пълен със сенки, и разтъпкал чевръстите си стъпала сред праха на мъртвите по дъските на лодката, но всичко било натежало и не помръдвало, а вълните с грохот отминавали покрай него, една, още една, още една. Опитал тогава да скочи в морето, казал той, но не могъл. Така че останал там до зори и усещал как идват и си отиват, прииждат и отстъпват, и чувал виковете им и малкото човече, което казало:

— Чакай.

А призори на следващия ден се върнал в селото развалина човек. И седнал на площада при старците — той, който бил в разцвета на мъжката си сила, а устата му увиснала и лицето му се отпуснало, и почти не продумвал, освен колкото да каже „Чувам го сега, много добре го чувам“ или пък „Ето ме, чакам“ — само тези две неща.

А някъде преди две или три, или десет години привдигнал глава и казал: „Не го ли чувате, не чувате ли малкия танцьор?“. А те отвърнали — не, но той влязъл в къщата, приготвил леглото съвсем делово, както си му е редът, повикал съседите и дал на Жана ключа от морския си сандък, а после се проснал на леглото, какъвто бил мършав и изпосталял, и казал: „Излезе накрая, че аз най-дълго чаках, но го чувам сега как се е разтропал с крачета, нетърпелив е малкият танцьор, макар да бях аз толкова търпелив“. А в полунощ рекъл: „А, ето те и теб най-сетне“. И издъхнал.

А стаята замирисала едновременно на ябълков цвят и на зрели ябълки, казала Жана. И се омъжила Жана за месаря, и му родила четирима синове и две дъщери, всичките похотливи, но зле настроени към танците.

Не, не го разказах като Год. Пропуснах характерния рисунък на гласа й и добавих моя собствена нотка, същата литературна нотка, която се опитвах да избегна, същата хубост или претенциозност, по която различаваме приказките на Братя Грим от „Ундина“ на Ламот Фуке.

Трябва да опиша какво видях и още по-лошо — какво си помислих. Докато Год разказваше, Кристабел плетеше все по-бързо, свела светналата си глава над ръкоделието. По едно време остави плетката и притисна ръка към гърдите си, а после към главата си, сякаш й беше горещо или не й достигаше въздух. Тогава видях баща ми, който взе блуждаещата й малка ръка и я притисна в своята. (Ръката й не е толкова малка; поредното поетично преувеличение; всъщност е достатъчно силна, нервна, но веща.) А тя му позволи. И когато приказката свърши, той се наведе и я целуна по косата, а тя вдигна другата си ръка и се вкопчи в него.