Читать «Обладаване» онлайн - страница 263

И така, тичала дъщерята на мелничаря подир танцуващото човече през улиците, през площада, нагоре по хълма и чак до параклиса, краката й се изранили сред къпините, а тя все протягала ръце и викала: „Постой, почакай!“. Ала човечето танцувало ли, танцувало безспир, направо пращяло от живот, както и сами вярвате може би, блещукало, кривяло се, въртяло се и тропало с малките си крачка връз чакъла и по чимовете, а тя се борела с вятъра в ризата си и с мрака пред лицето си. И с викове „Постой, почакай!“ престъпила през урвата и полетяла надолу към смъртта си, нанизала се на острите морски зъбери, а с отлива я извадили, цялата насинена и натрошена, не особено красива гледка, както сами разбирате може би.

Но когато излязъл на улицата и я видял, той взел ръката й в своята и казал:

— Това е, защото нямах вяра и не поисках да повярвам в това твое танцуващо човече. Но ето че сега го чувам, просто и ясно като бял ден.

И от този ден насетне горката Жана не сетила вече радост от него.

А в нощта на Вси Светии той се стреснал от сън в кревата и чул малки пляскащи ръчички и малки шляпащи крачета, които потропвали навсякъде от четирите страни на леглото, и пискливи малки гласчета, които зовели на непознати за ухото му езици, макар да бил обиколил целия свят.

Затова отметнал завивките, погледнал навън и що да види — голото човече, посиняло от студ и румено от горещина, та му заприличало на риба в морето и цвете през лятото, и тръснало то огнената си глава, и затанцувало все по-нататък, а той го последвал. Последвал го далеч и все по-далеч, чак до Залива на покойниците, и нощта била ясна, но над залива се стелел воал от мъгла.

А дългите резки на вълните прииждали от океана, една, втора, трета, после още една, винаги още една, и той видял мъртвите да идват от друг свят, яхнали високите им гребени, измършавели и сиви, разперили безпомощно ръце, мятат се и зоват с високите си гласове. А танцуващото човече потропвало с крак и се мятало напред и все по-напред, и той стигнал накрая до една лодка с нос, обърнат към морето, а когато стъпил в нея, усетил, че е пълна догоре с някакви трепкащи очертания, плътно притиснати едно в друго, чак преливат през бордовете, ала невидими.

Казал, че имало толкова много мъртви в лодката и по гребените на вълните, че го обзел панически ужас, задето такава тълпа го притиска. Защото, макар да били всичките безплътни и да можел да промуши ръката си натук или натам, те го обсаждали отвсякъде и надавали пронизителните си диви писъци по вълните, безброй, направо безброй, сякаш след бялата диря на кораба не крещели ято чайки, ами цялото небе и цялото море били претъпкани с перушина и всяка перушинка била нечия душа — така казал той след това.