Читать «Обладаване» онлайн - страница 249

Посрещнах пристигането на Кристабел със смесени чувства, като вълни по време на прилив — едни прииждат, други вече се отдръпват. Никога не съм имала приятелка или довереница — даже кърмачката ми и домашните прислужнички са твърде стари и почтителни, за да могат да изпълняват втората роля, макар че ги обичам и са ми много скъпи, особено Год. Затова изгарях от надежда. Но никога не съм делила баща ми или дома ми с друга жена и се страхувах, че това може да не ми хареса, страхувах се от безименни вторжения или критика, или най-малкото неудобство.

Може би все още изпитвам всички тези чувства.

Как да опиша Кристабел? Живее тук от един месец и сега я виждам толкова различно в сравнение с времето, когато пристигна. Ще се опитам най-напред да възстановя първите си впечатления. Нали не пиша, за да го прочете.

Пристигна на крилете на бурята. (Дали не звучи твърде романтично? И пак не създава достатъчна представа за неистовата стихия вятър и вода, която се изсипа над къщата ни през онази ужасна седмица. При всеки опит да отворим кепенците или да престъпим през вратата, бурята ни посрещаше неумолимо, твърдо решена да нахлуе и да ни помете.)

Пристигна в двора по тъмно. Колелетата неравномерно стържеха върху паважа. Дори отсам зида каретата ту спираше, ту със залитане се мяташе напред. Конете бяха свели глава, от чуловете се стичаха кал и бяла сол. Баща ми изтича на двора загърнат с мантия и платнище; вятърът едва не изтръгна вратата на каретата. Той я задържа, Ян спусна стъпалата и в здрача се плъзна сиво привидение, огромен звяр, рунтав и мълчалив, който се отпечата в мрака като бяло петно. А зад невероятно грамадното животно се появи невероятно дребна жена с качулка, пелерина и безполезен чадър, цялата в черно. Слезе по стълбите, препъна се и се строполи в ръцете на баща ми, като промълви на бретонски: „Убежище“. Той я прегърна, целуна мокрото й лице — очите й бяха затворени — и отговори: „Тук имаш дом за колкото време пожелаеш“. Стоях на вратата и с мъка я удържах срещу налитащия вятър; дъждът нашари полата ми с едри петна. Големият звяр притисна треперещото си туловище към мен и мократа му козина ме изкаля още повече. Баща ми я внесе и я настани полуприпаднала в голямото си кресло. Пристъпих към нея с думите, че съм братовчедка й Сабин и че е добре дошла, но тя сякаш не ме виждаше. По-късно баща ми и Ян й помогнаха да се качи по стълбите и повече не я видяхме до следващия ден, когато слезе за вечеря.

Струва ми се, че отначало не я харесах. Поне отчасти е така, защото ми се стори, че тя не ме харесва. Бих казала, че съм любвеобилно същество — смятам, че любвеобилно бих се привързала към всеки, който ми предложи малко топлина, човешки поздрав. Ала въпреки че братовчедка ми Кристабел изглеждаше изпълнена с почти благоговейна преданост към баща ми, към мен сякаш се отнасяше — как да се изразя? — донякъде студено. В онази първа вечер слезе на масата с вълнена рокля на тъмни сиво-черни карета, загърната с изключително красив и пищен тъмнозелен шал с ресни и черен кант. Не е елегантна, но се облича подчертано изрядно и грижливо; на шията си носи копринена лента с кръст от черен кехлибар; има елегантни зелени боти и дантелена шапка. Не знам на колко години е, може би на трийсет и пет. Косата й е много странна, сребристосветла, с почти метален блясък, като зимно масло, избито от млякото на крави, чието сено не е виждало слънце, затова цялото му злато е избеляло. Връзва я на малки бухнали къдрици над ушите — не й отива.