Читать «Обладаване» онлайн - страница 247

Какво следва? Моята история. Семейната история. Влюбвания? Такива нямам, не се виждам с никого и не просто не съм изпитвала привързаност и не съм отхвърляла предложения, а изобщо не съм била с човек, за когото може да се мисли в такава светлина. Баща ми явно смята, че всичко ще се нареди от само себе си в някакъв благ и неизбежен процес, „когато му дойде времето“ — което според него още е далеч, а според мен почти безвъзвратно е отминало. Вече съм на 20 години. Няма да пиша за това. Не мога да сдържам мислите си, а Кристабел казва, че в дневника не бива да попадат „изтърканите измишльотини и екзалтираните въздишки на елементарни момичета с елементарни чувства“.

Едно е ясно — отчасти описах къщата, но без обитателите. Утре ще се заема с тях. „Същността на трагедията е в действието, а не в характерите“, казва Аристотел. Снощи на вечеря баща ми и братовчедка ми говориха за Аристотел — рядко съм виждала баща ми да изпитва такова оживление. Лично според мен бездействието е същността на трагедията за много съвременни жени, но не се престраших да изрека тази мисъл, която звучи почти като епиграма, тъй като двамата говореха на гръцки, който Кристабел е научила от баща си, а аз самата не владея. Когато се сетя за средновековните принцеси, които са управлявали домакинствата си по време на кръстоносните походи, или за игуменките, които са управлявали живота на огромни абатства, или за света Тереза, която още като момиче е избягала от дома си, за да се бори със злото, както казва Жак на Жорж Санд, ми се струва, че съвременният живот се е изнежил. Балзак казва, че новите занятия на мъжете в градовете и работата им по канторите са превърнали жените в красиви и не особено необходими играчки, целите в коприна и парфюм, потънали в будоари и фантазии и интриги. Бих искала да видя сурова коприна и да изпитам атмосферата на будоара, но не искам никъде да бъда периферно и пасивно същество. Искам да живея, да обичам и да пиша. Нима това е твърде много? Дали подобно изявление е само измишльотина?

ЧЕТВЪРТЪК, 14 ОКТОМВРИ

Казах, че днес ще опиша характерите на действащите лица. Открих, че се страхувам — това е точната дума — да опиша баща ми. Защото е с мен, откакто се помня, само той и никой друг. Майка ми не е моя майка, а една от приказките, които той ми е разказвал и които като дете не можех да различа от истината, макар че баща ми винаги съвестно е настоявал да казвам само истината. Майка ми е била южнячка родом от Алби. „Много й липсваше слънцето“, казваше баща ми. Виждам съвсем ясно смъртното й ложе. Поискала да ме види, казваше баща ми, била обезумяла от тревога какво ще стане с мен в тази сурова земя без майка, която да се грижи за детето си. Не спирала да плаче, нямала сили даже да живее, но искала да ме види и когато ме донесли, се успокоила, обърнала бялото си лице към мен и се успокоила, така казва. Казва още, че й обещал да ми бъде и баща, и майка, а тя отговорила, че е най-добре да се ожени отново, а той отвърнал — не, никога, защото бил от хората, които обичат само веднъж. Наистина се опитва да ми бъде и баща, и майка, но уви, горкичкият, хич не умее да се оправя с практичната страна на живота, иначе е достатъчно благ и нежен, не става дума за това. Просто не може да взима практически решения, както би го сторила жена. И не знае от какво се страхувам. Или за какво копнея. Но помня, че като малка ме взимаше на ръце с безкрайна нежност и ме целуваше, утешаваше ме и ми четеше приказки.