Читать «Обладаване» онлайн - страница 248

Виждам, че един от недостатъците ми като писателка ще бъде склонността да се хвърлям в няколко посоки едновременно.

Страхувам се да опиша баща ми, защото всичко помежду ни е прието и неизказано. Нощем чувам дишането му в къщата и веднага ще разбера, ако се накъса или спре — мисля, че ще разбера, ако му се случи нещо, дори да ни дели голямо разстояние. Знам, че той също ще разбере, ако ме грози опасност или се разболея. Изглежда много отнесен, много погълнат от работата си, но има някакво шесто чувство, някакво вътрешно ухо, с което винаги ме чува. Когато бях съвсем малка, ме привързваше към писалището си с дълга ленена панделка, като безкрайно въже, и можех доволно да топуркам между кабинета му и голямата стая. Имаше някаква книга със старинно изображение на Христос и душата, на което душата обикаля на воля из къщата, прихваната с ленена връв; баща ми казва, че именно оттам му било хрумнало. После прочетох „Сайлъс Марнър“, разказ за един стар ерген, който намира момиченце и по същия начин го привързва към стана си. Усещам гнева и любовта му като нежно подръпване на ленената юзда винаги когато мислите ми прекалено се разбунтуват или когато препусна прекалено бързо. Не искам да се опитвам да пиша твърде обективно за него. Обичам го като въздуха и камъните на огнището, като ябълковите дървета в градината, огънати от вятъра, като прибоя на морето.

Балзак винаги описва лицето на хората, сякаш са нарисувани от холандските художници. Носле с извивката на охлюв, загатващо чувственост, око с червени жилки в бялото, гърбави вежди. Не мога да опиша така очите на баща ми, косата му, прегърбената му стоика. Прекалено е близо. Ако прекалено приближите книгата до лицето си в сумрачната светлина на свещите, буквите се размиват. Така е и с баща ми. Помня неговия баща — философа републиканец, от дните на най-ранното ми детство. Имаше дълга стоманеносива коса, захваната с гребен по обичая на бретонските благородници. И хубава, добре оформена брада, по-бяла от косата. Големи кожени ръкавици, с които ходеше на гости, сватби и погребения. Всички го наричаха Беноа, макар че беше барон Дьо Керсоз, както сега наричат баща ми Раул. Искат съвета им за неща, за които нямат особени познания или за които не знаят нищо. Малко сме като пчелите в кошер — нищо няма да върви добре, ако не ги уведомят или не се допитат до тях.