Читать «Обладаване» онлайн - страница 251

Надничах в стаята й, доколкото успявах да се престраша, без да изглежда, че се натрапвам, за да видя дали не можем да й осигурим още някое удобство. Опитах се да я изкуша с филе от морски език или желирано телешко с винен сос, но тя хапваше само лъжица-две. Понякога се връщах след час и я заварвах точно както я бях оставила; тогава усещах, че съм се върнала невъзпитано бързо или че за нея времето не съществува така, както за мен. Веднъж ми каза:

— Зная, че ви причинявам големи главоболия, братовчедке. Не ви се отплащам подобаващо, освен това съм болна и себична. Оставете ме сама и мислете за други неща.

— Искам да се чувствате уютно тук и да сте щастлива — отвърнах аз.

— Господ не ме е надарил с особена способност да се чувствам уютно — каза тя.

Чувствах се наранена, защото, въпреки че въртях домакинството почти от десетгодишна, братовчедка ми се допитваше до баща ми по всички практически въпроси и благодареше на него за жестове на предвидливост или гостоприемство, на които той би бил напълно неспособен, колкото и да бе добронамерен.

Голямото куче също отказваше да се храни. Просваше се на пода в стаята с муцуна към вратата и вдървено ставаше два пъти на ден, за да го изведат. За него също носех дребни лакомства, които дори не поглеждаше. Отначало тя пасивно наблюдаваше опитите ми да го заговоря, без да ме насърчава. Един ден се обади:

— Няма да отвърне. Ужасно ми е сърдит, защото го отведох от дома му, където се чувстваше щастлив, и го принудих да изстрада голям ужас и болест на кораба. Има право да се сърди, но не знаех, че едно куче може да е толкова злопаметно. Нали се смята, че кучетата наивно прощават всичко и се отнасят като християни към съществата, които се преструват, че ги „притежават“. Струва ми се, че иска да умре от злоба, защото го откъснах от дома му.

— Как може да кажете такова жестоко нещо! Не е злобен, просто е нещастен.

— Аз съм зла напаст за самата себе си и за останалите. И за добричкия ми Трей, който не е причинил зло никому.

— Когато слезе, ще го изведа в градината — предложих аз.

— Боя се, че няма да дойде.

— А ако дойде?

— Тогава добрината и търпението ви ще са успели да пречупят нещо ако не в душата ми, то поне в милото ми куче. Но мисля, че е предан само на един човек, иначе нямаше да го взема. Неотдавна го бях оставила за малко и не беше ял нищо, докато не ме видя отново.

Продължих да упорствам и кучето постепенно започна да ме придружава по-охотно — обикаляхме двора, конюшните, овощната градина, започна да свиква с голямата стая, дори изостави поста си пред вратата й и ме посрещаше, побутвайки ме с голямата си муцуна. Един ден изяде две купички пилешка супа, които господарката му беше отказала да изяде, и оттогава доволно махаше с опашка. Когато видя това, тя хапливо отбеляза: