Читать «Обладаване» онлайн - страница 204

Роланд я погледна, за да види дали не го взима на подбив, но Мод се усмихваше — смутена ожесточена усмивка, но все пак усмивка.

Той се разсмя. Тя също.

— Много е изтощително — каза Роланд. — Когато и най-дребното нещо е преднамерено политическо послание. Дори когато е интересно.

— Безбрачието е новото сладострастие. Новият лукс.

— Тогава се отпуснете и му се радвайте. Кажете, защо винаги криете косата си?

За секунда помисли, че я е обидил, но Мод само сведе очи и отговори с научна прецизност:

— Заради Фъргюс. Заради него и заради цвета на косата ми. Носех я много къса, остригана почти до голо. Заради цвета — никой не вярва, че е естествен. На една конференция ме освиркаха, защото смятаха, че се изрусявам, за да се харесвам на мъжете. След което Фъргюс каза, че остриганата коса е увъртане, отстъпление — и че приличам на череп. Трябвало просто да я пусна. Затова я пуснах, но я крия.

— Няма смисъл. Оставете я на воля.

— Защо?

— Защото, като не могат да я видят, хората не спират да мислят за това и непрекъснато се чудят какво има отдолу. Така привличате внимание. А и защото… защото…

— Разбирам.

Той зачака. Мод развърза карирания шал. Люспите на плитките приличаха на лъснати овални камъчета с пъстри жилки — слънчогледовожълто, сламеножълто, сребристожълто, блеснали от задушен живот. Роланд се трогна, завладян не точно от желание, а от някакво неясно чувство, донякъде жалост заради сковаващия задух, на който е бил подложен мекият облак, за да бъде впрегнат в този повтарящ се мотив. Ако замижеше, главата й на фона на морето приличаше на венец с възлести рогчета.

— Животът е твърде кратък — каза Роланд. — Има право да диша.

Съчувствието му наистина беше заради косата, тази злочеста пленница. Мод издърпа няколко фиби и облакът изгуби равновесие, плъзна се и увисна на врата й, все още сплетен на кичури.

— Странен човек сте вие.

— Не ви свалям, добре го знаете. Просто исках веднъж да я видя на воля. Сигурен съм, че ще познаете — не ви лъжа.

— Така е. Точно това е странното.

Тя започна да разплита дългите дебели плитки. Роланд напрегнато я наблюдаваше. Накрая на раменете й неподвижно легнаха шест подредени кичура, по три от всяка страна. Мод разтърси глава и тежката коса литна в напиращия въздух. Навела стройната си шия, тя все по-енергично въртеше глава и пред очите на Роланд светлината с блясък се устреми да поеме развихрения облак, а от вътре Мод зърна бушуващо море от разпилени златни нишки; затвори очи и видя алена кръв.

Роланд имаше чувството, че и в него нещо стегнато се е освободило.

— Така е по-добре — каза той.

Мод отметна косата си и го погледна. Беше поруменяла.

— Наистина. Така е по-добре.