Читать «Обладаване» онлайн - страница 204
Антония Сюзън Байът
Роланд я погледна, за да види дали не го взима на подбив, но Мод се усмихваше — смутена ожесточена усмивка, но все пак усмивка.
Той се разсмя. Тя също.
— Много е изтощително — каза Роланд. — Когато и най-дребното нещо е преднамерено политическо послание. Дори когато е интересно.
— Безбрачието е новото сладострастие. Новият лукс.
— Тогава се отпуснете и му се радвайте. Кажете, защо винаги криете косата си?
За секунда помисли, че я е обидил, но Мод само сведе очи и отговори с научна прецизност:
— Заради Фъргюс. Заради него и заради цвета на косата ми. Носех я много къса, остригана почти до голо. Заради цвета — никой не вярва, че е естествен. На една конференция ме освиркаха, защото смятаха, че се изрусявам, за да се харесвам на мъжете. След което Фъргюс каза, че остриганата коса е увъртане, отстъпление — и че приличам на череп. Трябвало просто да я пусна. Затова я пуснах, но я крия.
— Няма смисъл. Оставете я на воля.
— Защо?
— Защото, като не могат да я видят, хората не спират да мислят за това и непрекъснато се чудят какво има отдолу. Така привличате внимание. А и защото… защото…
— Разбирам.
Той зачака. Мод развърза карирания шал. Люспите на плитките приличаха на лъснати овални камъчета с пъстри жилки — слънчогледовожълто, сламеножълто, сребристожълто, блеснали от задушен живот. Роланд се трогна, завладян не точно от желание, а от някакво неясно чувство, донякъде жалост заради сковаващия задух, на който е бил подложен мекият облак, за да бъде впрегнат в този повтарящ се мотив. Ако замижеше, главата й на фона на морето приличаше на венец с възлести рогчета.
— Животът е твърде кратък — каза Роланд. — Има право да диша.
Съчувствието му наистина беше заради косата, тази злочеста пленница. Мод издърпа няколко фиби и облакът изгуби равновесие, плъзна се и увисна на врата й, все още сплетен на кичури.
— Странен човек сте вие.
— Не ви свалям, добре го знаете. Просто исках веднъж да я видя на воля. Сигурен съм, че ще познаете — не ви лъжа.
— Така е. Точно това е странното.
Тя започна да разплита дългите дебели плитки. Роланд напрегнато я наблюдаваше. Накрая на раменете й неподвижно легнаха шест подредени кичура, по три от всяка страна. Мод разтърси глава и тежката коса литна в напиращия въздух. Навела стройната си шия, тя все по-енергично въртеше глава и пред очите на Роланд светлината с блясък се устреми да поеме развихрения облак, а от вътре Мод зърна бушуващо море от разпилени златни нишки; затвори очи и видя алена кръв.
Роланд имаше чувството, че и в него нещо стегнато се е освободило.
— Така е по-добре — каза той.
Мод отметна косата си и го погледна. Беше поруменяла.
— Наистина. Така е по-добре.