Читать «Обладаване» онлайн - страница 203

— Трябва да решим дали и какво да кажем на Блекадър и Кропър.

— И на Леонора. Скоро пристига. Тревожи ме срещата с нея. Възторгът й е заразителен и човек лесно се забравя.

Роланд не успяваше да си представи Леонора. Нещо му подсказваше, че е едра жена, и сега внезапно си я представи като класическа богиня с богато надиплени одежди, повела за ръка придирчивата Мод. Две бягащи жени. Писанията на Леонора разпалваха въображението му. Две жени…

Погледна Мод, седнала встрани по дънки и бяла риза на слънцето. Отново беше с шал, този път не с копринената кула, а с хрупкав памучен плат на зелени и бели карета, привързан на тила под косата й.

— Ще трябва да решите какво да й кажете.

— Вече съм решила. Няма да й казвам нищо. Най-малкото докато двамата с вас не стигнем до някакъв завършек или решение. Няма да е лесно. Тя е много настъпателна. Експерт е по интимните въпроси. Стеснява личното ми пространство. Както стана дума, не се оправям особено добре с тези неща. В известен смисъл.

— Може би сър Джордж ще предприеме нещо.

— Може би.

— Нямам никаква представа какво ме чака, като се приберем. Нали ви казах, на практика съм безработен, от време на време ми подхвърлят по милост някое преподавателско място и спорадични задачи по изданието. Изцяло завися от Блекадър, който ми дава безлични препоръки и ме изкарва още по-безличен, отколкото съм в действителност. И аз не мога да му кажа за всичко това. Но така животът става още по-труден. А и остава въпросът с Вал.

Мод не гледаше към него, а с острия нож разрязваше ябълката на люспи, тънки като оризова хартия — полумесец с яркозелена кора, хрупкава бяла сърцевина като папирус и лъскави тъмни семки.

— Не зная нищо за Вал.

— Защото не съм говорил за нея. По-добре да не казвам нищо. Мисля, че не е редно. Живеем заедно, откакто влязох в университета. Тя изкарва хляба вкъщи. Дори сега съм тук отчасти с нейни пари. Не харесва работата си, временни неща, какво ли не, но я върши. Дължа й толкова много.

— Разбирам.

— Само че не се получава. Без особено ясна причина. Просто заради… защото… в съзнанието ми изплува бялото легло.

Мод подреди резенчетата на ветрило в хартиената чиния и му ги подаде:

— Знам. При мен беше така с Фъргюс. Сигурно сте чули.

— Да.

— Сигурно той ви е казал. Никак не беше хубаво — времето, което прекарах с Фъргюс. Взаимно изтезание. Ненавиждам това, ненавиждам шума, разсейването. Спомних си нещо, докато си мислех за онова, което казахте — за морската анемония, за ръкавиците и за текста на Леонора за венериния хълм. Така е. Спомням си какви дълги лекции ми изнасяше Фърпос за завистта към пениса. Той е от хората, чиито доводи се изразяват в прогресивно нарастваща какофония; само чака да отвориш уста, за да те забие с нещо още по-умно, още по-гръмогласно. Обичаше да ми цитира Фройд в 6 сутринта. „Анализата — крайна и безкрайна“. Ставаше много рано. Обичаше да се перчи гол в апартамента и да цитира Фройд: „Няма друг момент в аналитичната работа, при който човек да страда така силно от съмнението, че думите му отиват на вятъра, както при опитите да се убеди жена да се откаже от желанието да има пенис“. Според мен не е прав, имам предвид Фройд, но това няма значение. Имаше нещо адски нелепо в тези глупави крясъци преди закуска, когато нарочно изваждаше всичко на показ… Не можех да работя. Така стояха нещата. Чувствах се като пребита. Без особено ясна причина.