Читать «Обладаване» онлайн - страница 179

— Това, което толкова ви вълнува… нали няма да я изложи на присмех… да предизвика недоразумения? Много се притеснявам да не я изложа с нещо, не намирам по-подходяща дума.

— Не е свързано с нея, поне не на първо място.

— Това далеч не е успокоително.

Влудяващо мълчание.

— Мисля, че ще ви се доверя. Така мисля.

* * *

Излезе припряно през кабинета на Блекадър, където Паола вяло й махна с ръка; самия професор го нямаше. В мрачния коридор обаче познат ирландски пуловер освети сумрака, а над него грееше познатата златиста коса.

— Каква изненада! — възкликна Фъргюс Улф.

Мод се стегна и му направи път.

— Чакай, чакай малко!

— Бързам.

— Закъде бързаш? Да хлътнеш в криволичещия лабиринт на „Мелюзина“? Или за среща с Роланд Мичъл?

— Не позна. Нито едното, нито другото.

— Тогава остани.

— Не мога.

Тя пристъпи наляво. Фъргюс я пресрещна. Пристъпи надясно и отново се блъсна в него. Той протегна силната си ръка и я стисна за китката като в менгеме. Пред очите й изплува леглото с цвят на белтъци.

— Не се дръж така, Мод. Искам да говоря с теб. Ужасно ме измъчват почти равни дози любопитство и ревност. Не мога да повярвам, че си се хванала със сладкия безгръбначен Роланд, и не разбирам какво те води в този крематориум, ако не си тук заради него.

— Какъв крематориум?

— Работилницата „Аш“ — с всяка дума придърпваше ръката й, тялото й заедно с куфарчето все повече се накланяше към него, а собственото му тяло започна да излъчва наелектризиращите пламъчета, които не бе забравила. — Трябва да говоря с теб, Мод. Позволи ми да те заведа на обяд. Просто ще си поговорим. Не познавам по-интелигентна жена от теб. Ужасно ми липсваш, много добре го знаеш. Трябваше да ти кажа и това.

— Не мога, Фъргюс. Заета съм. Пусни ме.

— Кажи ми какво става, поне това ми кажи. Ще бъда страшно дискретен.

— Няма нищо за казване.

— Ако не ми кажеш, сам ще разбера и ще реша, че откритието ми си е само мое, Мод.

— Пусни ме.

Зад гърба им изникна едра чернокожа жена с черна униформа. На лицето й нямаше и помен от усмивка.

— Защо не четете надписите? В коридорите с книгите се пази тишина.

Мод освободи ръката си и се измъкна. Фъргюс извика след нея „Предупредих те!“ и изчезна в работилницата, а чернокожата пазачка го следваше по петите, подрънквайки връзка с ключове.

* * *

Два дни по-късно Роланд и Мод се срещнаха във вегетарианския ресторант „Удълс“ в края на „Мюзиъм Стрийт“. Мод носеше пресниманите страници от Беатрис. Опитите й да се свърже с Роланд по телефона, за да уговорят срещата, се бяха оказали поредното изнервящо преживяване; тревожеше я и възторженото писмо от Леонора Стърн, която беше получила стипендия от фондация „Тарант“, за да дойде в Англия, и възторжено й пишеше: „Следващия семестър ще бъда с теб“.

Наредиха се на опашката и си взеха лазаня със спанак, едва претоплена в микровълновата, след което намериха убежище на подземния етаж на ресторанта с надеждата, че няма да бъдат забелязани от любопитни очи. Роланд прочете дневника на Елън и писмата на Бланш. Мод го наблюдаваше внимателно и накрая попита:

— Какво мислите?