Читать «Обладаване» онлайн - страница 179
Антония Сюзън Байът
— Това, което толкова ви вълнува… нали няма да я изложи на присмех… да предизвика недоразумения? Много се притеснявам да не я изложа с нещо, не намирам по-подходяща дума.
— Не е свързано с нея, поне не на първо място.
— Това далеч не е успокоително.
Влудяващо мълчание.
— Мисля, че ще ви се доверя. Така мисля.
* * *
Излезе припряно през кабинета на Блекадър, където Паола вяло й махна с ръка; самия професор го нямаше. В мрачния коридор обаче познат ирландски пуловер освети сумрака, а над него грееше познатата златиста коса.
— Каква изненада! — възкликна Фъргюс Улф.
Мод се стегна и му направи път.
— Чакай, чакай малко!
— Бързам.
— Закъде бързаш? Да хлътнеш в криволичещия лабиринт на „Мелюзина“? Или за среща с Роланд Мичъл?
— Не позна. Нито едното, нито другото.
— Тогава остани.
— Не мога.
Тя пристъпи наляво. Фъргюс я пресрещна. Пристъпи надясно и отново се блъсна в него. Той протегна силната си ръка и я стисна за китката като в менгеме. Пред очите й изплува леглото с цвят на белтъци.
— Не се дръж така, Мод. Искам да говоря с теб. Ужасно ме измъчват почти равни дози любопитство и ревност. Не мога да
— Какъв крематориум?
— Работилницата „Аш“ — с всяка дума придърпваше ръката й, тялото й заедно с куфарчето все повече се накланяше към него, а собственото му тяло започна да излъчва наелектризиращите пламъчета, които не бе забравила. — Трябва да говоря с теб, Мод. Позволи ми да те заведа на обяд. Просто ще си поговорим. Не познавам по-интелигентна жена от теб. Ужасно ми липсваш, много добре го знаеш. Трябваше да ти кажа и това.
— Не мога, Фъргюс. Заета съм. Пусни ме.
— Кажи ми какво става, поне това ми кажи. Ще бъда страшно дискретен.
— Няма нищо за казване.
— Ако не ми кажеш, сам ще разбера и ще реша, че откритието ми си е само мое, Мод.
— Пусни ме.
Зад гърба им изникна едра чернокожа жена с черна униформа. На лицето й нямаше и помен от усмивка.
— Защо не четете надписите? В коридорите с книгите се пази тишина.
Мод освободи ръката си и се измъкна. Фъргюс извика след нея „Предупредих те!“ и изчезна в работилницата, а чернокожата пазачка го следваше по петите, подрънквайки връзка с ключове.
* * *
Два дни по-късно Роланд и Мод се срещнаха във вегетарианския ресторант „Удълс“ в края на „Мюзиъм Стрийт“. Мод носеше пресниманите страници от Беатрис. Опитите й да се свърже с Роланд по телефона, за да уговорят срещата, се бяха оказали поредното изнервящо преживяване; тревожеше я и възторженото писмо от Леонора Стърн, която беше получила стипендия от фондация „Тарант“, за да дойде в Англия, и възторжено й пишеше: „Следващия семестър ще бъда с теб“.
Наредиха се на опашката и си взеха лазаня със спанак, едва претоплена в микровълновата, след което намериха убежище на подземния етаж на ресторанта с надеждата, че няма да бъдат забелязани от любопитни очи. Роланд прочете дневника на Елън и писмата на Бланш. Мод го наблюдаваше внимателно и накрая попита:
— Какво мислите?